ОБЕЩА МИ, ЗЛАТЕН ГРОБ!...

 

 

               На двамата ми сина – Стефан и Никола!

 

 

 

Едва ли помниш, сине мой голям –

отдавна бе...И още, беше малък...

Аз тръгнах...Ти остана – там...И сам.

Че горд ли...Глупав бях...Или пък жалък...

 

Без клетви...Тях – никой не редеше...

Щом любовта, с безмълвие си тръгва...

Че баба ти, шептеше, все мълвеше...

В училище, разказвал си, съм мъртъв...

 

До мъртво, онемявах...И болях...

И с тази болка, всеки ден живеех...

Порастна, ти, додето аз старях...

Как, днес със теб, мой сине, се родеем...

 

С петите си, свойта тънка черта,

сине, брат ти към теб, е запътил...

Ти, от твойто пиано, дай сега –

за цигулка, акорди разпъпили!...

 

Късен есенен химн, ли, дочула –

да излитне, и от мене душата,

вместо чехли, въздишки обула,

тънко, нека, ви огрее, звездата...

 

В златен гроб, непохватно ли, легна...

знам, от обич безкрай, завещан  ми е...

Под капака, от грешки изметнат,

без душата си, орган стихнал ще вие...

 

Сине малък, не всичко, ще помниш!...

Но ще помниш ли, ти мой сине, голям?