Край бистро езеро дълбоко
живеел с жабите Жабокът.
Живеел простичко и скучно.
Звучала му неблагозвучно
дори на славеите песента.
Нито пролетта, ни есента,
нито хубавия вир дълбок
радвали надутия Жабок.
Бил влюбен страстно и дълбоко
в Кобила – снажна, но жестока.
Тука идвала на водопой.
Страдал много нашият герой,
за чувствата си да обади
той пеел страстни серенади.
Подскачал, та дано го види.
Понасял клюки и обиди
от себеподобните си той.
Стигало се даже и до бой,
че жабоците без страх и срам
го дразнели от ревност там.
Често мислел нашият Жабок
за жребия си тъй жесток:
„Какво, какво не ми достига
че поглед ласкав тя не вдига,
любовта ми тъй да насърчи
с милите си ласкави очи?”
Досетил се: - ПОДКОВИ НЯМА -
това е тайната голяма!
Та всички хубави жребчета
подкови имат на нозете.
С подковите ще стане строен
и за любимата достоен.
Към село Жабчо заподскачал 
да търси бай Иван ковача.
Ковачът бил с глава разумна,
щом чул молбата му безумна
дълго, дълго, от сърце се смял,
а след туй съвет на Жабчо дал:
- Хей, върни се в твоя вир дълбок!
И с подкови - пак ще си жабок.
С чисто злато да си подкован
за нея ти ще си мъник презрян.
Кобилата жребци обича,
на тебе – жаба ти прилича.

Мечтай, приятелю, мечтай!
Това е тъй човешко чувство.
Но и в мечтите има мярка, знай,
да си разумен е изкуство!