Момиче от равнината,

погледът ти е като скала-

изсечена с желание за пропаст.

 

На камъка ти няма нито мак,

нито зряло до злато листо

от дърво, прегръщало слънцето.

 

А се молиш да имаш и двете.

 

За какво ти е листо без корен?

Ще си облечена и все пак гола

пред света, който съска насреща ти.

После ще кацне вятърът на времето

и ще вземе листото ти. Дрехата.

За да си гола и пред себе си.

 

За какво ти е мак в равнината?

Някоя алчна ръка

ще го отскубне насила.

Ще смени с глухоняма ръжда

детинското крещене на кръвта му

 

Днес си скала над пропастта.

А утре- пропаст в скалата.

 

Остани си от камък направена.

За да бъда мъхът на скалата ти.

Не вятърът събира собствен мъх,

а мъхът събира собствен вятър.

Не ръката откъсва мъха,

а мъхът откъсва ръката.

 

Няма да мръзне съблечена

кръвта, горяща в скалното ти цвете.

Мъхът изглежда постен, сив.Отвън.

Но отвътре е броня- слънчева дреха .

И не попива ръжда

при първото кръвопускане.

 

Напразно се боиш от падане,

момиче на равнината.

 

Всяка скала гледа надолу,

към въображаемата пропаст.

За да срещне наистина мъх,

който да я изтегли нагоре.

Към небето, което жадува.