Тая, последна от месеца седмица, сякаш нямаше край! Направо му взе здравето! За търпението – да не говорим! Дните,  едни такива – големи, бавни, горещи и на туй отгоре, пълни с напрежението на кандидат-студентската кампания. Ходеше като щурав от кабинет на кабинет, преглеждаше купища наивни, изпъстрени с „бисерчета” съчинения, ядосваше се и пухтеше отегчен…Дебнеше моментното опустяване на коридорите, за да премине от стая в стая и почти се беше превъплътил в ролята на конспиратор – незабележимото напускане на университета беше направо „мисия невъзможна”. С нескрито облекчение изскачаше от претъпкания автобус две спирки преди своята, само и само да не налети на засадите на разни приятели и роднини на някой мераклия кандидат-студент, които  - направо или усуквайки го, чупеха ръце и се молеха да им „помогне” по някакъв начин - той знаел как!, та и те да се сдобият със студент или студентка!

Домашният телефон звънеше на пожар! Киро Петров, отначало любезно, но с все по-нарастващо раздразнение, пропорционално на количеството и настоятелността на телефонните позвънявания, обясняваше, даваше наставления, записваше имена, цитати и „особени белези” на кандидатските писания. После взе да тиква слушалката в ръцете на своя брат-близнак, който зачервен от притеснение, гняв и неудобство влизаше в ролята на доцента, поддакваше и обещаваше, без дори да запомня с кого и за какво говори. Подир всеки такъв разговор, следваше истински ураган от гръмогласни взаимни обвинения и нападки, който утихваше след категоричното изказване на брат му, че никога повече няма да се „тормози” с подобни долни лъжи! Тръшкаха се вратите, оставяше се телефонът да звъни и пуши от прегряване или докато и полуглухата съседка баба Цона не почнеше да вика и блъска по  парапета на оградата с бастуна си, силно възмутена, че й се пречи на дрямката.

Този театър му бе дотегнал до смърт!  Налагаше се, по телефона да се представя за брат си, директор на училище, за да охлади кандидатските страсти. В главата му информационната каша ставаше все по-гъста и блудкава. Навлеците сякаш извираха - толкова много  и тъй нахални, че Киро Петров, въпреки стабилния си двадесет и кусур годишен опит в тази конспирационна патардия, по едно време сериозно обмисляше план за „скатаване” и потъване в „нелегалност”. 

Обсадите продължаваха с ожесточено настървение – лични познати и „свои  хора” на тези познати, приятели техни и не знам какви роднини по някаква си там линия, звъняха на вратата, мъкнеха торби и торбища, цели чували с всичко, което ражда щедрата българска земя. Съзаклятничестки мушваха в ръката му, с изпитан фокуснически маниер, суми и сумички, обещаваха и „още нещо, ама после, когато работата се опече и стане”!

И макар Киро с усмивчица и леко подхихикване да клатеше глава и отказваше – про форма, с недомлъвка и вид на смутен и изненадан почтен човек, то явните опити да купят неговото доцентско благоразположение и спечелят място в графика на усилията му за „вкарване” в университета, все пак му бяха приятни. Съпоставката, която съзнателно правеше с колегите си, бе извор на повишено самочувствие – рейтингът му бе в небесата!

Само едно обстоятелство бе наистина нетърпимо: Киро не можеше да намери оправдание и доводи пред своята Соня – по нищо не приличащата му „половинка”! Нямаше начин, ама никакъв, да я убеди, че цялата тази ежегодна беснотия и налудничава игра на конспирация е нещо в реда на нещата, че е „нормално” хората да се „отблагодаряват” за жестовете му …Подобни обяснения изобщо не минаваха пред нея. В края на краищата – какво пък толкова съм взел, да му се не види: някоя и друга щайга, е, хайде – щайги! със зарзавати; чували с одрани агнета и килограми кафе, домашни суджуци, луканки и тук-таме - каса с…уиски! Е, да, и пари имаше – в пликове, наистина, но пък да не би да са толкова много, я! Хората вили си изпонаправиха, луксозни автомобили си накупиха и се обзаведоха като султани; да не говорим, че обиколиха света назад и напред… Че по сравнение с някои, аз съм просто един скромен и честен, обикновен доцент! Какво има да се сърди и скача, тая моя Соня? Това, нейното е болест, мама му стара! Може ли пък да си толкова глупашки честен и болезнено, до наивност почтен?

Вземал съм бил подкупи, правел съм бил непростими нарушения на правилника и съм нямал нищо общо с етиката и морала на преподавател в университет! На какво съм щял да науча студентите си и що за личен пример  съм им давал!?

Какво се е заяла с мен, да му се не види макар! Нали, ако не правя като другите, ще ми „секвестират житцето на авторитета”! Как да се цепя от колектива? Подозрително е, не върви някак си! Шантава жена! Е, не чак – шантава, защото е права, да права е, ама туй аз няма да го призная никога! Няма да се дам, няма да капитулирам и туй то! Наистина, май прекалих, дето взех онези 500 лева от онези хора, а пък сакатото им момиче не влезе и тази година…Грехота и цинизъм било от моя страна! А бе може и така да е, ама с какви пари пък щях да купя сините плочки за банята, а? Тя не ги иска, ама къде ще иде като ги налепи оня Марчо, дето сина му миналата година „влезе” история! Нъл тъй!

То бива почтеност, ама нейната на нищо не прилича! В кой свят живее тази жена? Не вижда ли как стоят нещата? А бе взимай, като ти дават и толкова! Доброволно дават хората – с мерак и желание! За децата си го правят, за тяхно добро! Какво по-хубаво да пожертваш някоя и друга пара за чедото си, а? Да, ама тя не го разбира тъй и все спори, протестира, обвинява... Жив инат си е туй нейното, ама нейсе! Такава си е – крехка, нежна, чувствителна, до болезненост честна и точна. И на всичко отгоре – поетеса!

Да, а този сгъстен и еднообразен ритъм на дните от кандидат-студентската сесия така му бе дотегнал с напрежението на непрестанното дебнене: в университета – между колегите, на улицата – с „ клиентите”, а вкъщи - - с жената, че Киро все по-упорито напоследък си представяше как се наслаждава на самотията сред реката в компанията на безсловесните риби.

Може би тъкмо затова днес, когато завъртя подпис под последния протокол, с огромно облекчение затръшна вратата на кабинета си, затваряйки вътре всичките си служебни мисли и вълнения; пусна в учебен отдел отдавна написаното си заявление за отпуск и без да губи нито минута – с такси се прибра в къщи, скочи в рибарските си „доспехи” и ни ял, ни пил, яхна „Московеца”. И ето го вече– закотвен в тихите, плитки и топли води на Килифаревската река, забравил за цялата човешка цивилизация.

Тук всичко носеше успокоение: еднообразния плясък на бързея, шумоленето на върбите, жабешкото соло и хорът на щурците. „Тишина, тишина – ти си най-прекрасната музика, която съм слушал! – мислеше си доцентът, припомняйки си, че това го беше казал някакъв си поет. Все едно кой! Важното е, че е вярно! Тук и ухото си почива, и сърцето тупа по-леко…И изобщо е някак особено весело – чак му иде да хвръкне барабар с мокрите гуменки и натежалия живарник!

За хвръкване – не хвръкна, ама защо не остана верен на обичая си да върви нагоре по течението? Да похвърля из бързейчетата, които познава като никой друг; да измъква кефали и костури – по два, по три наведнъж с чипарето си, и то там, дето неопитните и начинаещи въдичари и не подозираха, че има и попови лъжички! Как не си взе в ръце живарника и да продължи от вирче на вирче, които да възнаградят нетърпеливото му очакване с приятната изненада на бъкащите от неми речни  обитатели подмоли!

Киро тъй и не си даде сметка защо и кое го накара да се закотви в това сенчесто местенце с тези върбалаци отсреща. Толкова е близо до пътя и тъй достъпно за всеки, който – презрял жегата и блаженството на следобедната дрямка пред вентилатора би се понесъл към спасителната хладина и самотия на реката, без да се страхува от рояците комари, мухи и водни бълхи, които са част от несъмнените й прелести!

Ухото му долови приглушен, но все по-заплашително приближаващ се шум от кола. Озърна се неспокойно, с чувството на собственик, комуто готвят похищение. Това му костваше един доста охранен кефал, който хитро маневрира, цапна се в голям зеленяв камък, преметна се във въздуха и оценявайки предимствата на свободата, опъна до скъсване скъпоценната корда „Златна костенурка”. С риск да разкъса лакомата си уста, рибата отчаяно заплеска с перки и опашка, подплаши все живо наоколо; рязко се гмурна в подмола и изчезна в неизвестна посока, нагло открадвайки великолепната вносна блесна, която току-що беше закачил, за да я пробва!

Кировото душа бе до дъно възмутена! Толкова труд и старание да отидат напразно!

Тъжно нави кордата и мърморейки, ядосано извади от джоба си кутийка от „Адзорган”, избра блесна и мухичка, приклекна до разровената си раница и се зае да майстори нова примамка.

Шумът от автомобила го вбеси окончателно, когато хвърляйки поглед през рамо, позна маскирания с дебел слой прах „Вартбург” на своя съсед, приятел и колега по хоби – бай Пано Свекървата.

 Из хумористичната книга \"ЧЕШИТИ\" , 1986г.

Следва продължение