Бях тръгнала по дълъг път,
и пътьом почнах да забравям,
че тръгнала бях към градът,
и че от пътя изоставам.

Вървях напред но вътре в мен,
наопаки вървеше всичко,
и с поглед бягащ и смутен,
след себе си смутено тичах.

Когато стигнах до града,
бе нощ и сякаш беше пусто,
и тъй пред градската врата,
аз първо самотата вкусих.

А вътре тихо бе и знам,
че денем биеха камбани,
тъй чувстваща и малко срам,
вървях край къщите прибрани.

Пред мен застана странен мъж,
и благо той ме заговори,
а във града валеше дъжд,
светкавици трещяха горе.

Не знаех техния език,
и просто кимах без да мисля,
човекът някак светлолик,
говореше с особен присмех.

А аз се взирах във града,
сърцето ми доволно беше,
замлъкна моята душа,
доволна тя в гърдите спеше.