Думите ти,

въглени горещи,

изгарят

крехката ми същност,

а парата политнала нагоре

във стих за тебе се превръща.

Самотни дните хаотично

по пустия площад препускат

и във отчайваща безличност

се крият във музея сивкав.

Хвърчилото очаква вятър,

боите му жадуват четка.

Надежда ражда се с зората,

намира залеза решетка.

И сухи мисли,

като съчки

безплодни,

смисъл са избрали,

сами да се превръщат във искрички

на огнения зов не устояли.