Вървиш и падаш, бездушни хора,
паваж, окъпан във сълзи и рани,
душата ти търкаля се във локви,
очи със дъжд - в нощта застлани.

Подмина образ, после два,
редяха се безспир във тоз живот.
Подминаха бездушно таз трепереща душа,
оставили сама - да носи тежкия хомот.

Веднъж ли тя не се раздаде?
Веднъж за друг ли себе си потъпка?
От топлината си във зимата отдаде,
прощавайки тя всяка глупава постъпка.

Добрината ѝ сега изтича по асфалта,
красива, светла, мила, носталгична,
не можа да се пребори със лъжата алчна
загуби с грохот битката епична.

Лежи, окъпана в среднощен дъжд,
в сълзи и рани на студения паваж,
А хората минават безучастни,
единствено те виждайки в душата ѝ мираж.....