Момиче седнало на една от пейките в парка,
Замислена стой  и не помръдва,
прилича на изваяна статуя, поставена на пейката самотна,
хора минаващи покрай нея се чудят какво и става,
защо е такава, та те никога не са я виждали в това състояние?

Бутат я по рамото, питат я притеснено,
тя продължава да стой и да не им обръща внимание,
сякаш е призрак, сякаш се е принесла някъде другаде,
душата й е излетяла и само тялото празно стой на пейката самотно …

Къде ли е отишла, къде се е замислила ?
Тревожи ли я нещо, видимо е здрава ?
Може да е болна или пък да я боли за някой ?
Та коя ли е причината това видимо красиво момиче да тъжи..
Блесна сълзица, стичаща се по красивото лице…

Нежните устни дори думичка не изричат,
с длан попива топлата сълзица ..
Но по-бързо започват да се стичат последващите я,
и тя не може да се справи с тях,
в миг избухва сърцето болно..
Момичето заплаква, безспирно, сякаш иска да излее цялата си болка в сълзи. 

Има ли причина така да тъжи?
Има ли причина тя да спре да плаче?
Хората минават и продължават да се чудят,
някои се спират до нея, леко я побутват,
но тя не усеща нищо..
тя не иска да вижда никой.. 

Питате се защо на вън?
Защо не се е прибрала вкъщи?
Има ли къде да отиде?
Има ли кой да прегърне?
За това тъжи красивото момиче…
Съвсем самичко останало,
загубило и майка, и баща…

Кой да спре сълзите, кой да зашие сърцето й пробито?
Има ли нещо по важно от семейството?
Къде се намира тя,
на пейката или под земята потънала от мъка?
Последно сбогом не си взе, а и това едва ли би променило състоянието й…
Последно „Мамо”,
последно „Татко” ,
на кого ще каже?

Срива се живота бавно пред очите ти,
безпомощен си, какво можеш да промениш,
ти оставаш,
но защо оставаш след като си сам…
Стои това момиче и се пита,
Къде да отиде, кой да прегърне?
Как да продължи да живее,
след като няма кого да обича?
Кой да я обича,
своя дъщеричка да нарича?!