Всяко лято по малко си тръгва
и по малко остава у мен –
като първата обич несбъдната,
като вечното синьо небе.
Всяко лято след време си тръгва,
но по малко остава у мен –
да припалва нечакана тръпка,
да ме топли и в зимния ден.
И по малко отнема от порива,
от безумството в моята кръв;
безпристрастно превърнало в спомен
всяка стъпка от нашия път.
Но остава и нещо стаено –
като шепа зрънца във пръстта.
То покълва напролет у мене
и отново се ражда мечта.
И напъпила бяла надежда,
неразпукнала още във цвят,
по най-прекия път ме повежда –
пак към моето лято вървя... |