Отвори очи!

Вълна пръска злато по лицето ти. Заслепяват те. Става светло. Виждаш света през малка дупчица, всичко около нея е светлина.Въздухът е мокър. Кичури коса, увили се като лиани през челото,скулите, носа, закриват цялото лице. Напоени кичури морска сол. Мирише на свежест, на живот, на надежда.

Правиш опит да отвориш очи. Не можеш, присвиваш ги. Хоризонта е пред теб, виждаш само него, сякаш гледаш не с очи, но с бинокъл. Виждаш перспектива.  Около теб нищо не съществува, има го само пространството пред теб. Губиш тегло. Безтегловност. Умората изчезва.Всичко изчезва, оставаш само ти. И сякаш изведнъж чуваш първите опити на Вивалди да пресъздаде звуците на родната Венеция. Там в навечерието на изгряващата „пролет” светът се събужда от дръзката мелодия на цигулката на времето, за да  ни отведе до „есента” на нашето време.

 И си позволих да помечтая...

Корабчето, на което се бяхме качили, за да разгледаме средиземноморските каланки, разрязваше морето. Минавахме безпощадно през синята повърхност, но вместо следа оставяхме след себе си пяна...сякаш се изпарявахме, сякаш никога не сме били там, сякаш никога не сме „били” въобще. Може би именно затова морето е необятно. Не защото има дълбочини, които не можем да преодолеем, но защото именно не можем да минем, да видим, да преживеем, да усетим, да открием и в същото време да оставим следа във времето. Морето заличава нашите стъпки, обезличава ни. И ако правата на живота, както често са ни учили в училище, има минало, настояще и бъдеще,и всяка величина е в съответната посока, то морето отмива границите, посоките и регламента, поставяйки човешкия живот не на права, но концентрирайки го в една единствена точка. Концентрирай се! Не изпускай момента! Отвори очи.

Стигнахме до първото заливче. Каланките са характерни само за Средиземно море. Скалите, заключили заливчето, са стръмни. Гигантски зъбери, родили се дълбоко в древността на времето и на стихиите. Тези скали обаче някак не са  препятствие за очите. По-скоро пробуждат сетивата. Можехме да виждаме по-далеч. Отвъд времето.

Не ние изправени пред хоризонта, а хоризонта, посрещнат от усмивка, една усмивка на много лица. Погледи- слънчева проекция. Мелодия на цигулка. Вятърът докосва вълните. Те зазвучават и сякаш морето потъва в още по-наситен нюанс. Всичко е съвършено синьо. И после тишина... Най-красивата музика е тишината. Моментът, когато човек остава без мислите си. Има само сетива, няма разум, няма сърце, няма душа. Ням и неук. Сляп и безпаметен. Глух и необременен. Сега се раждаш. Ще изтрие ли морето твоето време, както изтрива следите от оставена следа? Ще преглътнеш ли оскъдното „преди”? Искаш ли тишината да не свършва? Сега не може ли да бъде вечно?

И така, онова „сега” за мен вече е „преди”. Направих си разходка до каланките в едно градче, близо до Марсилия преди три седмици. Отнема доста време да се заемеш с нелеката задача да опишеш преживяното. Всяко преживяване е донесло вдъхновение, всяко вдъхновение-идея и ако продължаваме с веригата на последователностите все повече и повече се отдалечаваме от първоизточника. Уплаших се, че ще забравя някога родината на Граф Монте Кристо. Реших, че листът ще поеме част от отговорността ми и ще превърне каланките в достоен спомен. Спомен, защото не бих се върнала там,всяко ново усещане остава спомен, останалото е просто повтаряемост.Но усещането да бъда на борда на онова корабче, бе ново усещане, от много време насам за първи път усещах нещо ново. Никой не ми го даде, аз сама го взех и го обикнах. Почувствах свежест, сладка свобода.Щастието  този път не бе далеч-на една вълна разстояние...тогава намерих онази дупчица в светлината, погледнах хоризонта и неусетно повторих думите, които някой е казал много преди мен, може би на същото място. Тогава не само аз, но и вселената се усмихна:”Чакай и се надявай?”