Вечерта, в която си купих
книга с избрана поезия на Чеслав Милош,
изгубих своята самоличност.
Пих една бира с две поетеси
и малко по-късно останах без паспорт
и портмоне.
Ако знаех какво ме чака,
щях да си купя и другите три тома на Чеслав.
Щях да пия още две бири
с двете поетеси
и тогава загубата ми би била \"нула\".
Ако не броим паспорта.
Сега съм съвсем никой за пред света
и много себе си само за себе си.
Завръщам се от полицията,
където ме питаха:
– Имате ли друг личен документ?
Не, нямам – отвърнах им.
... а край църквата \"Света Троица\" прозирам,
че единственият документ,
върху който стоят моето име и снимка,
е собствената ми стихосбирка.
А дали ме идентифицира, щом те открих, Чеславе?
Знам ли?...
... но съдбата е по-голямата поетеса.
Сега си спомням, че на 16 години
забравих първия си паспорт на брега на реката.
Там губим ума си и намираме себе си.
Смешното е,
че и книгата ти, излязла у нас
в навечерието на Деня на поезията,
се казва не иначе, а \"На брега на реката\".
Затрих си акъла по тебе, Чеславе.
Славен си ти, честит да си ми.
Ще ми извадят нов паспорт, но, междувременно,
докато съм все още никой
и почти ме няма като дете
на моята страна и на Европа –
аз те чета и ще те препрочитам.
Какво ли ни очаква в противоречията
на тъй несъвършеното ни житие?
Коя ли пък богиня ще излее от ведрото си водата жива,
за да отекнат още повече реки
за встъпване сред тях и за прослава?