Отречена любов, ненужен пламък,
угаснала свещица във нощта,
захвърлена е в срутения замък,
под купчината пясък на брега.

Затрупана, без въздух, онемяла,
обречена на тъжното море,
във мидичка сребриста  бе се свряла,
очакваща небето да съзре.

Копнееше тя птица да е волна,
с проблясващи от слънцето пера,
отново да е вятърно свободна,
изпълваща света със светлина.

Да бъде песен искаше, гальовна,
за двама влюбени една съдба,
а не анатемосана, лъжовна,
забравена, презряна на брега.

Мечтаеше тя,  плачейки горчиво,
прибоят ù пригласяше в нощта.
Вълните я прегърнаха, пенливи,
превърнаха я в бисерна сълза.