Отново е утро, но то ли почука,
притихнало в тихата есен сега?
Заминаха всички и... няма ги тука,
а дишам – усещам, че вън е света,
за който жадувам, към който пътувам
и тайничко вярвам, че тъй е красив...
И кой изкрещя ми: „Не мърдай, кротувай,
нали настояваш да бъдеш и... жив?!”
Че как да не искам и що за въпроси
долитат до мене, дори като спя?
Защо все я карат душата да проси
за милост, за обич – такива неща...?
Прозорецът бързо сега отворете,
да влезе на топлия порив дъха,
красивото утро, уханното цвете...
Да влезе през него дори младостта,
която едва ли сама ще си тръгне,
нарамила спомени – сто и един...
Така съм я чакал и мен да прегърне,
та с нея, напред продължим!