Плаче тополата с жълти листа -
златни, малки парици
посипват есенна тиха тъга -
нанизи птичи по жиците.
Рони сълзи и капчука навън,
маха с клони върбата,
плажа унесен в есенен сън
сънува отминало лято.
Тополата тихо шепне в нощта
приказка толкова стара,
по-стара от фара. Спря и дъждът
а бризът се скри зад дувара.
Нейния шепот чувам така
сякаш разказва ми мама
притчата как е наченат Света
от кал и ребро на Адама.