-Много си проста, как нищо не ти достига до съзнанието!?
-Аз само исках да съм до теб!
-Не е нормално, не може само да даваш и да не получаваш!
-Не съм мислила за това, само исках да съм до теб.
В тоя момент една ръка с рязко движение откъсна марката от края на плика и я прати в коша. Плика стоеше бял и безмълвен. Ръката извади писмото от него и го за разгръща. Остави пощенския плик на крайчеца на масата и го забрави. Подреден, бял и отпуснат, плика намери най-после спокойствието, което жадуваше.
Марката крещеше безмълвно в коша и се опитваше да намери частичка от себе си, която е останала върху плика. Но не…тя си беше цяла и непокътната. Единствената й роля беше да докара плика до масата и осигури безопасно за късане място.
Трескаво се заопитва да намери оправдание и на последните думи, които беше чула от него. Така е – проста е, тя е обикновена марка, съществува само за да купи пътя. Не носи нищо ценно в себе си като писмо. И какво, по дяволите, трябваше да й стигне до съзнанието? Че нищо не трябва да очаква ли, че то е ясно…тя не е част от плика, тя просто се намери там залепена от случая. Не било нормално и не могло само да се дава и да не се получава…как да не съм получила? – мислеше си марката. Беше толкова хубаво, чувствах се ценна….и после изведнъж се сети, че пак се опитва да намери оправдание на думите му.
Замря и се огледа. В кошчето до нея стояха нервно смачкани листа и тихо си говореха. Стояха тук като в чакалня на гарата и като че ли някак временно си говореха.
-Ти какво си?
-Марка, а ти?
- Сметка.
-Аха
Сметката беше новичка и неразгъната и се беше озовала направо в коша. Стоеше си спокойна там и чакаше да стане каквото щеше да става. Гледаше марката с изражение, което сякаш всеки момент ще се пръсне от смях. После очите й станаха меки и благи, стана й жал за горката марка.
-Защо плачеш?
-За плика, бях залепена за него, а сега аз съм в коша, а той масата.
-Не плачи, глупавичката ми, погледни се – цялата си в лепило. Лепилото е от плика. Смесено е с теб и ще остане с теб до като изгниеш някъде на бунището.
-Защото си Сметка ли си умна? Всичко ли знаеш и защо на мен не ми беше стигнало до съзнанието?
-Не знам дали съм умна, никой няма нужда от мен, нито тези дето ме издават нито тези дето ме получават, не знам защо изобщо съм…но знам, че когато нещо е в теб, то си умира са с теб, а не преди или след. Разбираш ли ме?
-Да- тихичко каза марката и затвори очи.