„Той... ли е всичко, което ми липсва?!”

Но си тръгна,

решен да поправи...

онова,  което нямаше как

да изтрие... Беше непоправимо.

Върви.

Течението така го повлече,

че не знае къде е...

Захвърлил друга маска в лицето й,

злобно.  Да пробва.

(А предателството е ножа.)

Защото така и не разбра,

че му липсва онова мъничко парченце

изгубена... обич. Вярваше,

че така ще заличи

всички свои дири в живота й.

Вярваше в химерите на своите

сънища. Бе решен.

Да плати.

Твърде висока цена. Предрешен –

в съвършено съдрани одежди.

Ала нямаше свои идеи.

И следваше тихомълком

онзи пагубен мрак

в душата си.

Беше просто... инат.

И не питаше кой е

в цялата въртележка...

Той или Тя?!

Нарцис или куп повехнали рози,

които й струваха

цяло състояние... обич...

Непоправим – в собствените си ходове

надолу,  и встрани. Назад.

Заради... Просто така бе решил.

Когато ей така си тръгна,

не казвайки нищо,

с което да оневини собственото си Аз...

И не разбра кое  е по-болезнено –

болката или...

начина да чуе нейното  „Обичам те”.

И не вникваше във въпросите – бяха противопоказни.

Двуполюсно или... разнопосочни.

Неразбираеми – с проста душа...

Невидими дори за окото,

но възмутимо точни и... осезаеми.

Различими – от нейната бегла...

женска чувствителност.