Много бавно осъзнавах какво се случва със собствения ми свят. Бях като Спящата красавица, когато се е събудила посред нощ и е открила целия непреброден лабиринт от тръни и гъсталаци, които обграждат замъка й. А след това е разбрала, че колкото и да се опитва да мине през тях, те само ще стават повече, а отвън дори няма някой, към когото да се стреми през тази гора или на когото би му пукало, ако го направи. Разкъсах роклята си, разчорлих косите си, лицето ми, мокро от сълзи, заприлича на недовършен шедьовър под размазания половинвековен грим.

 И реших да се предам. Ако някой иска да стигне до мен, ще го направи. Нямам повече сълзи, нямам здрави гласни струни, за нерви да не говорим. Седнах и закачах в примирена апатия нещо някога да се случи. Познайте какво? Спящата красавица застрада от безсъние.

  Нямам сълзи ли? Няколко години по-късно и те дойдоха. Тишината е подлудяваща, но когато чуеш първия звук, долетял при теб от дълбините на неизвестното, те залива отчаяние по-голямо от всичко, което си изпитал до момента. Защо ли? Защото в крайна сметка разбираш, че от другата страна на бодливия лабиринт всъщност е имало някой, а не, както вечности наред се самоубеждаваше, че си напълно и невъзвратимо сама.

  Но има, естествено, и етапи на приемане.

  Първият неизменно е този на отричане. Онзи, в който си говориш сама, несигурна както точно си чула и дали изобщо, онзи, в който си казваш, че явно си стигнала такава фаза на лудостта си, че си започнала нарочно да си въобразяваш разни неща, само и само за да има с какво да се забавляваш още една безкрайност.

  Вторият етап е на спора – защото ти много добре знаеш, че не се заблуждаваш и че наистина си чула този звук… какъвто и да е бил той. Трябва да проведеш една много сериозна битка със себе си, за да се убедиш в това или в обратното, защото в този етап борбата е на живот и смърт – и двете сте уверени в своето и никоя не отстъпва за нищо на света.

  Но ако все пак, просто за протокола, да речем – за експеримента, решиш, че звук в действителност е имало…

  Тогава идва най-лошото. Защото всичко започва отначало, макар и с различен край. Ти ставаш, огряна от най-топлата и светлозарна надежда, лицето ти сияе, също както и сърцето ти, обляно в най-красивите искри на възобновеното стремление, и ти се хвърляш напред, внезапно окрилена, че този път ще успееш, този път ще се справиш и тръните са толкова стари и толкова изсъхнали, най-вече толкова изненадани от внезапното ти съживяване, че ще се пречупят при първия опит, при първото движение…

  И тогава гневът изригва като вулкан, като раздразнен дракон във всяка мъничка клетчица от тялото. Отпускаш се на земята, съхранила сили само за плач и проклятия. Няма значение дали чудовищните тръни са поддали или не. Няма значение дали Той те чака от другата страна на лабиринта или не. На кого му пука какъв точно е бил възкресяващият звук на надеждата?

  Единственият въпрос, който те касае сега, е … защо сега?...

  И апатията се завръща, хванала под ръка примирението, за още една сънлива вечност.