Абсолютно начинаеща,
като риба на суша,
гълтам въздух след днес
и копнея за утре.
От Бога не съм забравена,
все още ме къта в скута си.
От пътища възли сторил,
ме спуска над всякакви пропасти.
Не пита, до уши съм потънала,
той черпи едно, аз повтарям поръчката.
Сербез, по гръб ме не бива,
по-лесно се гледам в очите.
Вися над дупката,
на равното,
средното,
лишено от страсти царство,
в което е пълно с еднакви,
дни и нощи още по-равни.
Там болни няма,
белязани също.
Не кървят раните,
а сълзите пресъхват.
Не мога да ида другаде,
от хълма си гледам
и нищо не ми се повтаря,
и нищо не се връща.
Всеки път те откривам
и отново се влюбвам,
бълбукаш ми нощите
на тясно ме сварваш.
Не се научих на нищо.
Паля се , гасна, чупя се ,
губя, печеля, залагам
и реката ме мие
в двата си бряга..