На масата пред мен е празна чаша,

изпразнена и моята душа е,

застинали са чувствата,

със страх обгърна се сърцето,

какъв ще бъде утрешният ден.

Кристали ледени изпълват ми сърцето,

оставят кървави следи по моята плът,

очи пресъхнали, изпълнени със сълзи неизплакани,

душа разкъсваща се от безбройни страхове.

Какво се случва със света, и защо ли?

Защо тъй строго наказан е човека?

Май прекалихме със стремежа

да покажем колко сме добри,

че можем с наглостта си да оборим

Вселенските закони създадени от друг.

Дали ще можем ние нявга да проумеем,

че сме зависими от майката земя,

и само спазвайки Вселенските закони

да продължим ще можем ние живота свой.

С бодра крачка днес вървим

по пътя към разрухата човешка,

и сякаш най-заветната ни цел е

самоунищожението свое да постигнем.

Не вярвам, че това се случва,

и чакам аз да се събудя,

отваряйки очи да свърши тоз кошмар,

властта на болка и сълзи да свърши вече

и любовта да властва над света.

Дъгата цветна пак да бъде в небесата,

а слънцето да ни дарява със сила за живот,

крилете счупени да заздравеят,

душата наша пак да полети…