Проехтяват по тъмно копита
в калдъръмена, стръмна пътека
и в пердето кенарено вплита
светлината шевицата мека.

А луната захожда на ъгъл
по прозореца синкав в стъклото.
Толкоз нощи се чувствам излъган,
че забравих цвета на доброто.

И какво в този ден да очаквам?
Нека вятърът бурен да влезе,
да развее воала ти в здрача
който с обич ти нявга извезе.

В недописани листи да носи
стиховете по пътища бели –
дето стъпват нозете ти боси
срещу изгрева слънчев поели.