Ти ме познаваш.
Аз съм в сянката ти.
Споена от кръвта ти си живея.
Като невидима прашинка пясък.
Изливам, вливам се, в сълзите ти се смея.
И никога за нищо не греша.
Понякога обичам да ти преча.
Да карам устните ти да мълчат.
Да се извиеш като ураганен вятър, а сетне в долината да утихнеш.
Ти ме познаваш.
В твойта къща съм вградена в стена,
която неразривно е споена.
Като прашинка, тухла, като сноп сутрешен зора,
нахлувам в стаята ти сутрин озарена.
И влизам в теб, нехайно или не.
Нарочно бутайки завивката.
Събуждам те.
И после ти си в мен, и аз съм в теб,
и спим усмихнати.