Ти ме познаваш.
Аз съм в сянката ти.
Споена от кръвта ти си живея.
Като невидима прашинка пясък.
Изливам, вливам се, в сълзите ти се смея.

И никога за нищо не греша.
Понякога обичам да ти преча.
Да карам устните ти да мълчат.
 Да се извиеш като ураганен вятър, а сетне в долината да утихнеш.

Ти ме познаваш.
В твойта къща съм вградена в стена,
която неразривно е споена.
 Като прашинка, тухла, като сноп сутрешен зора,
 нахлувам в стаята ти сутрин озарена.

И влизам в теб, нехайно или не.
Нарочно бутайки завивката.
Събуждам те.
 И после ти си в мен, и аз съм в теб,
 и спим усмихнати.