Черен е белият ключ,

с който запалваме лампа.

Причерняло му е от страха

да се докоснем под кожа.

Но понякога токът е Господ.

Господ свети, когато го няма.

Ореолът на лампата гасне

и кожата се разтапя.

Колко е бял черният ключ,

в който лампата не съществува.

И колко сме дълбоко под телата,

които се разтварят сякаш глина,

строшила насадения си съд.

Но когато Господ ни намери,

непрекъснато ще се страхуваме,

че кожите са се върнали.

Ще прекарваме повече време

пред огледалото на суетата.

Отколкото огледани в прегръдката.

И след всеки стопен ореол,

ще е тъмен ключът помежду ни.

Хайде да си останем тела.

Да ни слива едната повърхност.

Дълъг е само този копнеж,

който дълго остава несбъднат.

Ще е тъмна на лампа дори

пепелта на телата. А топла.

Тъмнината е просто антракт

в театър на недопита светулка.