по Иван Сотиров

…А дъждът, с остър нокът

в душата ти спрял,

ще дълбае…

ще дели там

до утро

така неделими неща.

Побеляла и лека

отвън ще наднича луната.

И до болка ще пари

в ръката ти нощна

свещта…

И когато на утрото клечката палне

нещо скъпо,отдавна живяло у теб.

Намери нейде стара ,измръзнала вяра.

В друго някое дневно небе.

Погали свойта кръв,

предвидливо в юмруци заключил

неизтеклите спомени

по едно неживяло море.

Може чудото някак и в теб да се случи-

да забрави на прага ти

зимата

мокро лице…

Доверчиво ръка протегни

и стопли стъпалата и боси.

Суха дреха и дай…

после – чаша от старо вино.

Любовта е дошла.

Не заключвай дъха и с въпроси.

И без думите, там…

в избледнялото есенно фото,

остави да се сгуши

до твойта душа.