Онзи ден...
Когато бях хвърлена надълбоко във ямата...
Очите угасваха, залепнали в тъмното...
Когато умирах...  И знаех, че няма ме...
Небето ми спусна въже... Бях прегърната...
В мен ясно прозрях как коварно е земното,
напълнило дните ни с кал и със киша...
Отворих клепачи към Бог... Аз погледнах Го...
И моят живот вече имаше смисъл.

Онзи ден...
Когато сама бях на брега на реката –
обширна и здрачна, изпълнена с гибел...
До мен спря се лодка. И там на кърмата
изправен стоеше пророкът Илия...
С мен в лодката тръгна – нагоре... нагоре...
Щом ширна се езеро... настана затишие...
Откриха се нови сребристи простори...
И моят живот вече имаше смисъл.

Онзи ден...
Когато нощта непрогледна по пътя се виеше...
Редом до мене застана самият Мойсей...
Помня как бързахме с него да стигнем Илия...
Помня как имахме обща душа и сърце...
Пътят тогава пред нас се превърна в Христос...
Нямам и думи, с които това да опиша...
Как зазори се... Как в мене изля се миро...
И моят живот вече имаше смисъл.

Онзи ден...
Когато ме срещна... От света докрай наранен...
Аз се спрях. Спомних си всички проляти сълзи...
Дълго мислих... Раждах Да... Раждах и Не...
А от сухите облаци, ситен дъжд уморен заръми...
Колко отдавна е това наше безбрежно пътуване?
Нощем знам, градината с рози уханно въздиша...
През безсмъртията за този момент се жадувахме...
И моят живот вече имаше смисъл.