Устните ни са пещери,

в които като на забавен каданс

капе вода на мълчание.

Аз пуша цигара. Ти пиеш кафе.

 

Позволявам от време на време

жаравата да опари ръката ми.

Позволяваш от време на врме

горчивото да ти опари езика.

 

Ако угарката ми е беззвучна,

ще запаля нова цигара.

Ако утайката ти е беззвучна,

пак ще поръчаш кафе.

 

Докато някой не вземе надмощие

и другият не изговори

сбогуването и вината.

 

Ето го първият знак за Предавам се.

Сваляш потните си ръкавици.

Ръцете ти са сламени светулки,

които всеки миг ще угаснат.

 

Вече мога да бъда спокоен

и смъквам каменния шал от шията.

Раменете ми са сайвант,

който всеки миг ще пропадне

от многото си пробойни.

 

Но ако светулките са изгорели,

когато легне сайвантът-

той ще бъде дояден

от празно пространство.

 

Ако докато светулките парят,

сайвантът скочи отгоре им-

ще изгори в пепелта им.

 

В една пещера на мълчание

не получават надмощие

камъкът или водата.

Надмощието е за тишината,

която допива водата

и дояжда нейния камък.

 

Затова, когато допуша цигарата

и когато допиеш кафето-

светулките ще кацнат на сайванта,

за да запушат с пламък пробойните.

 

Докато някой не вземе надмощие,  

което не съществува.