„Сами родени леките жени,

eдинствено пред себе си умират.”

 

 

Ако минеш край лека жена,

не обвинявай тялото й,

че не знае какво е любов,

че не помни какво е поезия.

 

Най-силно разговарят с любовта

най-слабите тела.

Най-леките

умират за най-тежката прегръдка.

За да ги заболи против прозрачност.

Да се почувстват като плът и кръв.

 

И толкова е близо до стиха си

погалената по косите ничия.

И толкова далече от живот.

Тя просто оцелява. Съществува.

Каквато е поезията - страдаща.

Фенерче през отворените рани.

 

Това, което вчера сме наричали

опозорена, мръсна голота

отмине ли - завинаги застива,

затворена докрай в най- святото.

Най-чистото пространство. Спомена.

 

През всяка нощ жадува леката

някой да вземе цялото й тяло.

Но тялото остава. Тръгват сенките.

Тези, които влизат, са излезли.

И сенките, които тръгват с тях,

се разпиляват някъде по пътя,

изгубили слънцата на мига си.

 

А тя не получава техните.

След всяка взета сянка от плътта-

всяка недадена е къса смърт

от дългото умиране на леката.

 

Тя може само да умира. Бавно.

И да се ражда бързо. Да се моли

След своя пепел да изглежда прясна.

Да бъде чиста в чуждите очи.

 

Но всяка прясна риба се изяжда.

Изяденото е да се забравя.

 

Когато минеш край лека жена,

не влизай в тялото на рибата й.

А погали със сянка сянката.

За да не е сама

в смъртта си

утре.