Случва се
дъждът да онемее...
Тогава
тишината в осъзнаването ми
бавно поема дълбока глътка въздух.
Оная, първата глътка...
После ревът й отеква гръмко
някъде дълбоко
в ума ми.
И го събужда.
Не, светът далеч не е различен.
Небето е наистина тъй мрачно,
а пороят все така струи
по бездомните ми кичури.
Но дъждовният сън,
че всяко сега е вечност,
е мъртъв.
Няма начало без край.
Няма.