Вървиш през бодливите тръни
на оскъдняващото си време,
сред поле от духовна пустота.
Неумолимата сива гравитация,
на посърналото ежедневие
здраво те държи във плен,
а сухите трънаци все те дърпат
с избледнелите си спомени,
ронейки пожълтелите листове
на отдавна изживяни поеми...
Реката на забравата те зове
сред спокойните си вълни,
но ти се луташ и търсиш отговор
на дълго измъчващ те въпрос-
Този сив свят прокълнат ли е,
къде изчезнаха неговите цветове?
Друго време... Упадъчно...
Животът не е вече радост. Болка е!
Измамените очи, търсят извечното...
aza_9