Небето, водопад синеещ,

над почернелите комини,

се спуска – мек и бавно тлеещ,

като червено, старо вино.

Листата, пъстра плетеница

разхвърлят вятърни надежди.

Отнейде изписуква птица.

Денят разплита сива прежда.

И делникът минава някак

наивно, скучно, безразлично

като крадлива, черна сврака

на клона грачи, механично.

Ръмжат безизразни мотори.

В поток от колела понесен

оставаш сам сред залп от хора.

Забравяш, че навън е есен.