\"Имало едно време...\"
\"И заживели щастливи заедно...\"
Започвам с този цитат, срещан в много приказки, за да го опровергая.
Знам, че в днешно време всичко изглежда далеч по-различно от в приказките.
Днес животът е труден, дните са мрачни и изпълнени с проблеми.
Хората са далече от мисълта за спокоен живот без грижи.

Днес животът ме накара да изпитам още една болка.
Отново ми показа, че страданието е голяма част от житейския път на всеки един.
Изпълни очите ми със сълзи, а сърцето с мъка.
Защото да гледаш близки и любими хора да страдат е по-тежко, отколкото предполагаме.
Докато в един миг черни облаци се появят на небето,
и Господ реши да прибере скъп за нас човек.

Лично аз по принцип рядко изпитвам съчувствие, трудно ми е да преживявам с някого нещо, с което не съм пряко свързана. Нещото, което ме накара да напиша тези редове,е че миналата нощ опитвайки се да заспя, в главата ми нахлуваха мрачни мисли, въпроси как ще се справя с бъдещето си. Поглеждайки от финансовата страна на нещата очите ми дори се навлажняваха, готови да отронят поредните сълзи заради проблемите ми, свързани с тези толкова значими хартийки, които в днешно време купуват и продават абсолютно всичко. Недоумявах как мога да се справя с нещо, което не е по силите ми,
как в тези трудни дни за мен ще се намери място на пазара на труда,
как ще намеря спокойствие някой ден и няма да имам повече подобни ядове.

На другия ден имах важен изпит.
Приготвяйки се, телефонът ми позвъни и един телефонен разговор ме съкруши.
Чувайки, макар през телефона, как гласът на любимия човек е изпълнен с болка, как едва говори от мъка, загубил парченце от сърцето си,
загубил образ от ежедневието си, той просто придаде болката си на мен,
аз веднага настръхнах и загубих каквото и да е понятие какво да отговоря.
В този момент загубих желание да върша каквото и да било друго,
да ходя където и да било другаде, било то дори на изпит,
и исках само да съм до него,
да държа ръката му,
да изпивам сълзите му.

В такъв момент почувствах колко всъщност слаб става човек,
когато дойде момент да е съпричастен с болката на любимия.
Усетих, че нещата, за които мислех през нощта, бяха пълни глупости.
Че няма по-важно от това да си до човека, когото обичаш,
когато той има най-голяма нужда от теб.
И че няма по-страшно от това да загубиш някого,
когото много обичаш, много цениш,
някой, който ти е много скъп.
Някой, който не би прежалил цял живот...

Разбрах, че няма нищо по-важно от това всеки ден да казваш поне 1 път \"Обичам те, ти си важен за мен\",
преди животът да ти е отнел възможността да го кажеш и да получиш ответна реакция.
Дори да не си сигурен в чувствата на другия човек,
дори да ти е сърдит или ти на него,
да си мълчите,
да не се поглеждате,
по един път на ден, една мила дума или жест не коства нищо.
Докато имаш сили да говориш,
докато имаш глас и можеш да се изразиш,
повтаряй на любимите хора колко са важни и колко ги обичаш,
защото животът не пита, не предупреждава, и не дава втора възможност.
Макар, че Господ прибира при себе си, ние не бихме могли да отидем там и да кажем думите,
които е трябвало да изречем навреме.
Можем само да съжаляваме за изпуснатите моменти, когато е трябвало, а не сме.
Когато сме имали възможност, а не сме.

Някои хора не знаят колко много значат за мен.
Защото не им го казвам.
Но сега искам да благодаря на всички за всичко,
което са направили за мен.
Иска ми се да можех да кажа, макар за последно
на майка ми, която ме е родила и отгледала,
че я обичам.
Въпреки всичко, въпреки, че много ме е наранявала,
тя е моята една-единствена майка,
и така ще бъде.

Искам да кажа на моя едничък баща,
че също много ме е наранявал,
и продължава да го прави.
Искам да му кажа, че искам някой ден да се гордее с мен,
и че правя всичко по силите си да бъде доволен и да не съм му в тежест.
И въпреки, че много ми тежи положението вкъщи,
аз го обичам.

Искам да кажа на моите баба и дядо (Кина и Иван),
че също ги обичам.
Че искам и те да се гордеят,
че искам да са живи и здрави
и да дочакат своето първо правнуче от мен.

Искам да кажа на баба ми Еленка,
на вуйчо ми,
на братовчедка ми Еленка,
на леля (Пра-баба) Пенка,
че страшно много ги обичам,
макар, че рядко имам възможност да го кажа и докажа.

Искам да благодаря на приятелите ми,
(без да ги изброявам поименно, за да не пропусна неволно някой)
които са били до мен в много трудни моменти.
Искам да знаят, че аз също ще съм до тях,
докато мога,
докато имам сили.

Искам специално да благодаря на хората с имена Таня и Ненко.
Те също са направили много, за да се почувствам като удома си в техния дом.
Приеха ме като своя дъщеря,
а аз имам тях като свои втори родители,
а домът им имам като свой.
Винаги ще съм Ви признателна, мили хора!!!

Накрая искам да благодаря на моя един-единствен любим Мирослав,
че е направил страшно много за мен,
и въпреки недоверието към него от страна на някои хора
той продължава да е с мен, да ме подкрепя,
да ме обича, да се грижи за мен,
да ме търпи,
и да ме ядосва.
Той е направил ужасно много,
страшно много пъти ми е помагал
и е бил до мен в най-трудните ми дни.
ОБИЧАМ ТЕ, МИЛО МОЕ МОМЧЕ,
И ДОКАТО МЕ ИСКАШ ДО СЕБЕ СИ, АЗ ЩЕ БЪДА ДО ТЕБ,
ЩЕ ТЕ ПОДКРЕПЯМ В МЕЧТИТЕ И ЖЕЛАНИЯТА ТИ,
ЩЕ БЪДА С ТЕБ В ДНИ КАТО ТОЗИ, И В МНОГО ПО-ХУБАВИ.
ТИ МИ ДАДЕ ЛЮБОВ, НО И МНОГО ПОВЕЧЕ-
ЧУВСТВО, КОЕТО НЕ БЯХ ИЗПИТВАЛА С ГОДИНИ.
ЧУВСТВОТО, ЧЕ ИМАМ СЕМЕЙСТВО.
ЧЕ НЕ СЪМ САМА.
ЧЕ ИМА НА ЧИЕ РАМО ДА СЕ ОПРА И ДА ПОПЛАЧА.
БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТЕБ АЗ СЪМ ЖИВА И СЕ БОРЯ.
ЗНАМ, ЧЕ ВЯРВАШ В МЕН, И ЧЕ ЗАЕДНО НИ ПРЕДСТОИ ОЩЕ МНОГО,
И ЗАЕДНО МОЖЕМ ДА ПОСТИГНЕМ МНОГО!!!

ОБИЧАМ ТЕ!!!
ОБИЧАМ ВСИЧКИ, ИЗБРОЕНИ В ТЕЗИ РЕДОВЕ,
ДЪРЖА НА ТЯХ И ВИНАГИ ЩЕ БЪДА ДО ТЯХ.