Кое разстояние нас хората ни дели
и приятелства скъпи, то тъй без жалост руши?
Тези географските километри - едва ли,
а постъпките на дребнавите хорски души.

Като волна птица аз сега искам да литна,
само за секунди, приятелко, да дойда при теб.
Ти за мене опора си - скала монолитна
и хранят думите ти душата ми като с мед.

Още толкова малко- какво ли за теб зная?
Не съм видяла още ни снагата ти, ни лице,
но пред себе си, пред теб искам да си призная,
че мога да разкрия цялото свое сърце.

Какво ли ни нас двете далечни тъй сближава?
С нашата съдба вдовишка, колко са жени- безчет,
но друго нещо по- силно ни нас доближава
и прави живота труден на двете ни по- лек.

Може би това е нашата жажда първична
да любим живота горещо, да мразим смъртта
и не само борбата ни за хляба - епична
и за нашите души болни да търсим храна -

Със трепет очаквам всяко твое мило писмо,
то пратеник е добър и носи ми добра вест
и по- леко става моето вдовишко тегло
и по- светъл, радостен денят ми се вижда днес.

Ако има съдба- правя й поклон доземи,
радвам й се искрено  като малко дете,
че през толкова много реки, гори, планини,
тя ни откри - две сродни души и събра двете.

Споделената мъка е разделена на две.
Споделената радост- радост двойна тя става.
Нека живи и здрави със тебе дълго да сме,
та със трудностите всяка добре да се справя.

Приятелството добро е слънчева светлина,
която чиста струи, след като порой ливне.
Във очите прекрасни и добри грей топлина,
тя сгрява душата, кара сърцето да живне.