Стъклата счупени на нашто минало
пак личат със белези по тях.
Аз не зная дали чувствата ни са изстинали,
но ме влудява този страх,
който аз усещам
в погледът ти променен,
а може би е друго нещо...
Но пак свързано със теб и мен.
И това в съзнанието ми върти се,
като сцена от безкраен филм и пак
аз те моля: Спри се!
Но пред теб го няма стоп-а като знак,
нито пък като молба... Душата ми скърби
ранявана от грозен крясък:
Какво да очакваме от нашите съдби-
потопени в ежедневието и лишени от блясък?
И така булевардът, по който днес вървя
от \"Изгрев\" на \"Залез\" името си сменя:
Пред тъгата съм с наведена глава
и как да очаквам идването на промени?
Сега света е друг -
празен и безлик.
Бяхме с тебе тук,
но каква е ползата да помня този миг...
Щом той няма никога да се повтори,
а не спира болка във сърцето да навява -
ти отдавна спря да ми говориш...
Но около мене твоят глас остава!
Образът ти вечно ме преследва,
до него са смехът ти и плачът.
Утре е нов ден, загадка е какво ще следва,
но завинаги ще си те имам във умът.