Нарекох те „Слънце във облачен ден”...

И после те скрих – от очи завистливи,

от хули, обиди – там, вътре във мен...

И в същия миг... всичко стана красиво –

печалната есен, студеният дъжд,

небето, осеяно с облаци мрачни –

заспалият свят оживя изведнъж...

И сякаш политнах (макар и да крачех

през калните локви) на бели крила

над сивите облаци, скрили земята...

И сякаш отново дойде пролетта,

измете листата, събуди цветята,

окичи с усмивки лицата край мен,

изпъстри със приказни багри небето...

Нарекох те „Слънце във облачен ден”,