НЕПРИКАЗКА, С НЕКРАЙ!...

 

[03.6.2011 г. 19:20:35] Жоро и Магда: 

 

 

   Щях да започна, както започва почти всяка една приказка,  с може би:

     „Имало едно време, една бедна, но красива девойка, която всеки ден...\"

Или пък: „В едно далечно царство, където живеели и добри и лоши хора, веднъж...\"

  А може би с обикновено:

   „Здравей!... Ти коя си?\"

А тя щеше да ми отговори, може би така:

   „ ....над Сини вир, над белите чукари,

         над Котелския хайдутлу Балкан...

         извивам глас: правнучка на Захарий,

         потомката на Алтънлъ Стуян!\"...

Или пък така:

      „ Аз вечно се завръщам в низината

         и като вятър лек прелитам вечно

         над зреещото злато на житата,

         на хляб превърнали доброто слънце,

         да търся изворчето на душата си.

         От живата вода загребвам в шепи,

         а жаждата в сърцето избуява.

         На колене - пречистена и трепетна,

         и влюбена все в Тракия оставам.\"....

А аз пак щях да запитам: „Коя си ти?!?\"

И тогава, би могла да ми отговори следното: „Скитница\" съм...

        „Обичам бавно да вървя в нощта

         прегърната с дъжда, измокрена

         от палавата бягаща вода

         опънала по мене роклята.

         А нотите небесни, лудо в такт,

         на струйки по косите ми да тичат...

         И омагьосана да сещам как -

         Жената в мен превръща се в Момиче.\"....

   Нямаше, да съм я съвсем разбрал, и вероятно  пак щях да запитам същия въпрос. И вероятно, бих могъл да дочакам и този отговор: „Пепеляшка\"...

            На всички, които ще кажат: \"Това съм аз!\"

 

        „След полунощ, останех ли сама,

          с иглиците-безсъние в очите,

          с изтръпнали до болка колена

          от делничното тичане разбити;

          с протрити и напукани ръце,

          с парфюм - „а ла яхния и салата\",

          присядах край огнището-сърце  -

          на пепел и на пламъци богато

          да сбирам пръснатата леща пак:

          същинска бедна Мара Пепеляша!

          И все очаквах обич с Божи знак,

          а тя не идваше. И аз се плашех,

          че вече прецъфтява моят цвят,

          че празниците свършват се за мене,

          че няма за кога и няма как

          пробитата пантофка ПРИНЦ да вземе...

          Преди да се отчая - ТОЙ дойде!

          И аз помислих, че сънувам будна.

          Е, нямаше каляска и коне;

          дворци и свита... Просто - беше хубав:

          очите - ласкави и в тях - небе!

          Косите - есенна златиста шума...

          Целуна ме и ми прошепна две

          жадувани в безсънието думи...

          Днес заедно усмихнати седим

          край Бъдника в огнището голямо:

          На скута си люлея малък син,

          а ПРИНЦЪТ - дъщерите на коляно.

          И пръснатата леща - РАДОСТТА,

          събираме - за всеки ден по зрънце,

          повярвали в щастливата Съдба

          и в приказката с края слънчев!\".

    И с това, ясно - неясно, да приключим срещата си с Тоня Борисова, която е написала всичките тези прекрасни стихове... Но не и - да се опознаем повече. Затова и пак щях да  запитам, коя всъщност е Тоня... Как живее, та пише толкова нежно и поетично всеки ред, всяка творба - с толкова обич от душата човешка, на една българска жена, майка и баба на внуци...

   „Плувам някак си в мътните води на времето и уж гледам носът ми да е над водата!\" - би могла да отговори. А можеше и така:

    \"Много съм уморена от живеене нащрек!\"...

А вероятно и още:

    „От вървене на пръсти... От дишане на пресекулки...\"

Защото сме или глупци или помъдрели вече глупаци сме - мъдро щях да коментирам.

    „Не...не сме...Болни сме от Чистота!... И от Наивност!... И не разбирам онези, които вместо да се радват, когато се докоснат до нещо красиво, вдъхновяващо и мъдро СЕ ВКИСВАТ ОТ ЗАВИСТ И ОМРАЗА?!\"...

 

               „ЗАЩО И ДОКОГА?\"

 

          Разбунен кошер е Светът, о БОЖЕ!

          Пчелата-Майка - МЪДРОСТТА дали,

          с крилатото си войнство, може

          меда от търтеите да спаси?

          О, Господи Всевишни, ДОКОГА

          за упокой ще палим свещи

          на Смелия, на „Лудата глава\",

          на Идеалите, на Скромния и Честния?

          Защо животът, святата им смърт -

          уроци по ДОСТОЙНСТВО и СМИРЕНИЕ,

          възпяваме химнично всеки път

           с фалшиво, лицемерно възхищение?

           Не е ли гръмогласната възслава

           нелепа индулгенция, с която

           наивно мислим, че се заличава

           греховността, превърнала ни в БЛАТО?

           Защо тъй често късата ни памет

           Кубратовата притча не припомня?

           Защо оплакваме все счупените стомни

           на своите несбъднати мечти,

           а с лозовите съчки палим ОГЪН -

           РАЗЛИЧНИЯ от нас да изгорим?

           Защо превръщаме в свети икони

           човеците с тревожни умове -

           СТРАХА заради нас прогонили

           и ПЪТ прозрели в идни векове;

           безкористно, с любов изграждали

           ДУХОВЕН МОСТ към БЪДНОТО!

           ЗАЩО?

           Опасно ли е да ги тачим ЖИВИ?

           Защо тъй злостно, яростно заливаме

           ДОСТОЙНИЯ и ТАЛАНТЛИВИЯ със кал

           и бързаме да угасим кандилото

           на Божията ДАРБА?

           И как нататък в МРАКА ще вървим

           без жертвената СВЕТЛИНА?

           Нима - загърбили ИКОНИТЕ

           ще грейнем с ореола на СВЕТЦИТЕ?

           О, Господи Всевишни, ДОКОГА

           ще властва НЕНАКАЗАН Изкусителят?

           Децата ни обсебил е. Душите им

           прогонва и продава вън от Храма.

           Изтрива ПАМЕТТА им и езиците

           безжалостно изтръгва от камбаните,

           че глухите сърца забравят лесно

           Свещения Закон на ВЯРАТА!

           Прати ни, БОЖЕ, нов АПОСТОЛ ЛЕВСКИ,

           не свещи упокойни за БЪЛГАРИЯ!\".

   Тук Тоня, вероятно щеше да замълчи многозначително... Или припомняйки си колко още невероятни поетични думи е избликнала от душата си, себеопознавайки я.

          „Ти, мое непознато АЗ, дали

          имане прокълнато ще останеш

          зарито в мен или пък ще висиш

          като Дамоклев меч в закана?\"...\"

 

                           „СЕБЕОПОЗНАНИЕ\"

 

   \"Щурци\"...\"Благослов\"...\"След нощните бягства в кратките сънища\"...\"Лебед бял, не отлитай\"...\"Ще осъмнем влюбени\"...\"Нишки светлина\"...\"По харман\"...\"Кладенецът\" + „\"Къса памет\"... И още!... И още...

            

            „От една Българка - /1 част/\":

  

 

 „Открито, искрено и лично, от високата трибуна на Българските национални и частни медии, към вас - представителите на държавната власт се обръща Тоня Борисова - ЕДНА ОБИКНОВЕНА БЪЛГАРКА: поетеса и актриса, филмов сценарист; майка на три чудесни деца и две прелестни внучки. Имам честта да бъда родственица по кръв и духовно призвание на големия писател, общественик и истински патриот Захарий Стоянов. Да запазя с достойнство неговото генно наследство е за мен мерило за гражданска отговорност.

    Днес пиша с огромна болка и омерзение - за разградената държава,  за безнравствеността и безчестието на всяко стъпало от безконечната бюрократична стълба към върховете! За подмяната на ценностите и ужаса да си „ИЗЛИШНИЯТ НИКОЙ\", за когото проявата на СЕБЕУВАЖЕНИЕ е неразбираем \"лукс\". За рухналото ДОВЕРИЕ в институциите. За излъганите очаквания на милиони българи от градове и села, че новото време на ДЕМОКРАЦИЯТА ще донесе не само нови надежди, но и истинска, реална ПРОМЯНА към ДОБРО! За преобърнатите, вече 22 години представи за митичното, бленувано ДОБРУВАНЕ и Мефистофилското ЗЛО, което ни обгражда и дебне отвсякъде - многолико, подло и вездесъщо; парализиращо съзнанието! За видимото и невидимо НАСИЛИЕ - от бруталната безцеремонност и цинизъм на „свръхнагушените\", до лисичата елегантност на корумпираните бездушници!\"....

 

   А с колко нежност и любов, същата тази българка, написа и стиховете:

      „О, синеоки Разбойнико,

      не бързай да пиеш водата

      на моята нежност -

      горчива е още!

      Нека мътилката - Неизвестност

      на дъното падне!

      Виждам - трепериш,

      но огън от слама не стъквай -

      сухи дърва нека сложим в огнището!\"...

 

  „ Здравейте, georgi.chobanov1! Искам да ви добавя в Skype. Тоня  и Сашо Аз съм поетесата Тоня Борисова от блога Стихове.бг, моля приемете заявката ми!

     Привет!... Как сте - или как си, Тоня?!... Жоро Чобанов съм, Чобанов56...

     Привет, Георги!... Благодаря, за сега съм добре. Как е в Каварна - ветровито, красиво и поетично?

     В Добрич съм... Хладничко е!

     Тоня, последната ти творба е страхотна!... Но няма възможност за прогласуване в страницата под нея! Сигнализирай на админите...

     Благодаря!

     Стихотворението е от най-новата ми книга - \"Път от Светлина в Безкрая\"

     Разбрах, но не мога нито да гласувам,нито да коментирам... А и останалите читатели не могат същото...\"

     В действителност, ето така започна писането на тази приказка... Представях си, че би могла да изглежда и така, една съвременна, не до там, и не точно.... приказка. Мислех си да я напиша, да зазвучи приказно, като приказка за една приказна българка днес, за една днешна - а Утрешна поетеса... А все не си оставях, дори най-малък резерв от времето, което все не си давам!...

    Сега, пак бързам!... Оставям една незапочната приказка за написване ... И сигурна,ще я напиша някога... Защото сме в една Вселена... В едно време... И в едно безвремие...

Или пък - не!

    Но пък, все някога сигурно щях да чуя, чудната песен - „Женала й дюлбер Яна, на два пътя, на три друма\"... - изпята от Тоня!

    И вероятно, и тогава пак, нямаше да донапиша приказката си!... Защото, сигурно щеше да ми се заще, в песен да я доразкажа... Песен, за този невероятно талантлив и честен човек, Тоня Борисова!....

О да! И да не забравя!... За епилог на ненаписаната и недописана, неприказка...

Тогава, сигурно щях да се провикна, като един овчарин... Та да ме чуе и оня нещастен човечец, самозвал се за редактор и рецензент... Същество, което би трябвало, поне да усеща, ако не разбира истинския творец... Освен, ако самият така звал се рецензент, не е в друго някакво измерение...     Онова, дето все остава, извън творческите паралели... И от което, се е осмелил, и написал някога като част от рецензията си за книгата и стиховете на Тоня Борисова, следната нелепост:

 

„[16.5.2011 г. 02:17:15] Тоня  и Сашо: Издателство „ПАН- ЕТ\"

Рецензент: Янислав Янков

Ръкопис: „Ризи от коприва\"

Автор: Тоня Борисова

 

„Заглавието е ангажиращо. Самото то ражда подтекста. С него Тоня Борисова подхвърля предизвикателство към читателя за среща с драматична и сложна съдба.

За съжаление представените творби не оправдават това очакване. Сякаш авторката се е отнесла небрежно към собствените си творения, надценила ги е, лишила ги е от оная магия, която е присъща на истинската поезия.

Много от представените стихотворения са написани без да са изживяни. Те приличат на детски рисунки, изпълнени от неумела ръка. Няма оригиналност. Няма собствен стил. Има шаблон. Има декларация. Много от образите разрушават поетиката на стиха.

„В душата ми - узряла юлска нива...\"

Представяме си душата на онова божествено създание жената / авторката е едно от тях/ да се ветрее като презряла нива с овес или ечемик, където блее стадо овчици. Овчиците - гладните чувства на любимия, например...\" - край на цитата.

 

   Е, това май, вече е почти всичко!... И може би - и съвсем достатъчно, та покрай Тоня Борисова, да  бъде обезсмъртен с написаното, и  г-н Янислав Янков....

   Достатъчно, и за една неприказка!...

 

                                            С  некрай!...

 

                                                                                       Георги ЧОБАНОВ

 

                                                                                                    03.06-2011г.

                                                                                                    Добрич