“Дъждът валеше много векове…”

                        Николай Милчев

Светът от мен се извървя.

А моя - в мида свит.

Живей оронен.

Не бързай, старче…

пътят е дъга.

Ще те целуне с прах.

За всеки спомен…

Ще те намери в есента.

Сред преродените души в листата.

По мръкнало, от нечия земя,

ще духне в теб зелено

вятърът.

Не бързай, старче…

Пътят е дете. А ти…

Във възрастното време теб те няма.

Едва ли ще пораснеш

някой ден.

В сънливата липа. В завоя прашен…

Не бързай…

Ето, виж дъжда

за твоя праг доведе лудия.

Река е в теб, а търси светлина.

И той нали от Бога е целунат.

-----

Навън един опушен зид

сълзи в очите на листата.

С дъжда, на пътя коленичил.

Зад пясъчната зима на душата.