Мълчиш...и всичко между нас е казано.
Изправяш се и ми обръщаш гръб.
Ще тръгнеш и вратата ще затвориш,
и ще те видя за последен път.
\"Не тръгвай, всичко ти прощавам.
Ще можеш ли и ти да ми простиш?
Да се прегърнем, всичко да забравим.
Нима без мен ща можеш да заспиш?
От гордост нараненото ни его,
заплашва да убие любовта...
Врата не затваряй, чуй ме -
единствено със теб не съм сама.\"
Сърцето ми крещи да не те пускам,
а устните настойчиво мълчат.
И само сълзите издайнически рукват,
надявайки се да те задържат.
Очите ни през болка се откриват -
дано без думи да се разберат!
Мълчим...и чудото очакваме -
ръцете ледовете да стопят.
\"Това съм аз, нима забрави?
До лудост те обичам, разбери.
Нима ще тръгнеш и ще ме оставиш
и ще зачеркнеш нашите мечти?
Нима света си ще разпръснем,
на пух и прах - от гордост,суета.
Нима не можеш пак да ме погалиш
и сгушена до тебе да заспя?\"
В прегръдката ти светове откривам
и смисъл нов,подхваща стар рефрен.
Не плача зад врата затръшната...
Щастлива съм - отново си до мен.
С.Кръстева