В пространството не въздухът е истина.
Не светлото небе, скалите, вятърът...
Не езерото, мостът без въздишките,
широките поляни под краката ни.
Не въздухът... От него нямам повече,
а трудно го побирам във гърдите си.
Скалите са безцветни като солници.
Ледът се разтопи. И е излишен.
Небето е отдавна разпечатано
без яркото мастило на прегръдката.
Цигара тишина. Димът оттатък...
Димът без топлина е само съсък,
лютива пелена, петно по устните,
оставено от щриха на целувката.
Ти. В дланите ми, в тялото ми сгушен...
Най-истински си ти. И тази утрин,
в която няма смисъл от тъгата ни,
в която няма дума за предишното.
Цигара тишина. Димът оттатък.
Как в тъмното сама да те повикам...
Какво ще бъде името ти, Слънчице,
очите ми дали ще си забравил?
Най-истинска е мъничката гънка
в усмивката ти. С моя дъх накрая...
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me