Ако някога, някъде, някой реши 
да дари любовта с Пантеон,
на заслужено място, смирен ще стои
онзи древен мъдрец – Соломон.
Ще наднича зад него момиче едно
с изкусително прелестен вид –
не жена, а дете – разцъфтяло само,
като цвете в нощта – Суламит.
Кой ли Бог им изпрати вълшебния зов
и дари ги с такава съдба?
Уж първична, всевластна и бурна любов,
а пък колко разумна, добра...
И до днес я прославят, мълвят и шептят,  
че разпръсква навред чистота –
векове устояла в жестокия свят,
за да стане легенда сега.

               – Разкажи ми я, татко, докрай разкажи
               тази стара легенда – на глас –
               да науча как хората, в прежните дни,
               се обичали, колкото нас...

               – Е, послушай тогава, очи затвори,
               пренеси се в далечни земи
               и дано някой ден, потопена в мечти,
               точно тъй да обичаш и ти...


● ● ● 


Надалече от тук, преди много лета
се заселил изстрадал народ,
преминавал пустини, вървял по света -
през моретата дирел си брод...
Но когато избрал вече своя земя,
заживял по божествен декрет
и история славна създал за света,
спомената в библейски завет.
Щом в Юдейското царство живот закипял,
появили се слънчеви дни,
а годините сменяли цар подир цар,
но било по-добре от преди.
Всеки следващ на трона напук се стремял
за народа си да е велик,
а след време разбрали, че в туй е успял
най-добрият владетел – Давид.

Соломон – син Давидов, бил много зает –
в Израил той царувал така,
че докàто царува, да има разцвет,
да го помнят дори и сега.
Във четвъртата своя година решил
да се вдигне – на хълм Мориà
храм господен (през месецът зиф наредил),
да се вижда от всички места.
Тъй, през месецът бул, подир седем лета,
съграден бил господският храм,
а след нови тринайсет дарил на света
царски замък – до днес невидян.
Не пестял той усилия, злато, пари,
да постигне несбъднат разкош.
Много хора работели, роби дори –
без значение – в ден или в нощ.

За строежа огромен докарал отвред
дървесà, железà и скали,
платове, махагон, овчи кожи и мед,
мрамор, слонова кост и гранит...
Сто светилници, мрежи, цветя и венци,
златни панти – за тежки врати,
всяко нещо поискал, в двореца си той,
да трепти, да звъни и блести...
Най-добрите строители сбирал на куп,
всякой с цел да строи, да гради...
Чудесата навеки останали тук
в орнаменти, мозайки, резби...
Ето как Соломон, в Палестина живял,
се прочул под самото небе –
от Табриз до Офир, през Кува, Персепол,
от едно - чак до друго море...

Нямал равен по мъдрост, по блян и по чар,
остроумие, и доброта,
справедлив бил, човечен, макар да бил цар –
призован за велики дела.
Той чрез брачни съюзи да властва успял,
не допуснал нашествия тук
и прославил се с песните, дето създал,
от Ефрат – до Египет на юг.
Умножавал богатствата в свойте земи,
за народа – на всичко готов –  
спредвидлив и разумен, не водел войни –
побеждавал със свойта любов...
На Хирам – (тирски цар), Соломон подарил
малък къс Галилейска земя
с двайсет града, но сключил заветния мир
и спокойствие в много сърца...

А на всичко отгоре – красавец бил той,
на години – четирсет и пет,
за народа в земите си, станал герой
и от всички – почитан човек.
Пристрастèн бил към най-екзотични жени,
като всички юдейски царе,
но по нещо различен от свойте деди –
сърцевèдец – без грам грехове...
Запленявал ги силно със свойта любов,
с непресекваща сила в страстта,
подарена му свише, навярно от Бог –  
неприсъща за друг досега.
Пожелаят ли нещо очите му – в миг
светла радост доставял им сам.
Имал триста наложници – дивни жени,
седемстотин – в харема голям.

Аморùтянки дребни, с изящни лица
и безупречно нежни черти,
със пословична вярност – прочута в света,
изпълнявали разни мечти...
Моавитки мълчащи, с разкошни гърди
го разхлаждали в жарката нощ,
жълтокожи егùптянки – властни и зли,
доизцеждали царската мощ.
Чернооки хетейки, свенливи на вид,
с разцъфтяла за миг красота, 
упоени от мирис на нарцис красив,
го пренасяли в плен на сластта...
Филистùмлянки пламенни с буйни коси,
с гривни златни по свойте ръце,
озарявали тъмните царски очи
и туптящото царско сърце.

Вежди... мигли... очи – асирийски жени –
в багрила боядисвали, с плам –  
по челà, по страни – с ярки сини звезди  
да възрадват владетеля там...
Остроумните щерки от древен Сидòн,
в надпревара – до късно в нощта,
благозвучно омайвали своя патрон
ту на арфа... на флейта... лютня...
Вавилонки прекрасни, със бели тела,
от Бактрùя – девици-деца –
в многоцветни шалвари прикрили крака,
а в косите – бои и кънà...
Синеоки момичета с руси коси,
от Баàлбек той бе подслонил – 
все далечни народи, но имал жени
от Юдея и от Израил...

Свойто ложе делял и с Балкùс-Македà –
дето Савска царица била,
надминаваща всички жени на света
по богатство, по ум, красота...
Ависàга, която дори на Давид,
доогрявала сетните дни,
със любов всеизгаряща той покорил,
без да хока и без да кори...
Имал всичките тия жени Соломон –
до една го обичали те,
но не знаели как, на човека със трон,
да спечелят доброто сърце.
А пък той тържествувал и чувствал се жив,
без да мисли за ад или рай –
любовта възприел като пръстен красив,
който нямал начало и край.

Върху чудно красивото бледо лице
имал устни, които горят,
след усмивка пък, ставали панделки две,
дето в аленост ярка блестят.
Като в гарваночерни, вълнисти коси -
украшение на мъдростта –
ленти сребърни, сякаш се спускат води
в Аермон – от висока скала.
А в очите на царя – най-тъмен ахат,
къс небе от безлунната нощ -
черно-сини ресници искряли, да бдят
и разкриват огромната мощ.
На планетата нямало нийде човек
тия мълнии да издържи.
Щом погледнел го някой, усещал се лек
и в смирение свеждал очи...

               – Е, нима е възможно на тази земя
               да живее такъв хубав мъж,
               във когото отвсякъде, всяка жена
               да се влюби така... изведнъж?

               – Соломон, мила моя, бил цар и мъдрец,
               бил ценител, строител, поет...
               Не убивал, не хулел, не бил и подлец,
               а от всички, и вредом приет.

И защото не молел за дълъг живот,
ни да бъде щастлив и богат –
с красота и със мъдрост дарил го бе Бог,
да е весел, усмихнат, сърцат...
Надарил го с умения, с опит и чар
да надниква във всяка душа,
на доброто да служи великият цар
и подобен да няма в света...
Даже в пòмисли, само по тона в гласа,
много тайни човешки узнал,
като тиха вода той творял чудеса,
сякаш букви от книга четял.
Затова във земите му, хора безчет
тук прииждали – в дадени дни,
да отсъди, от него да чуят съвет
за поличби, дела и съдби.

Проумял Соломон как се движи света,
как бушуват стихии дори,
зверове и природа, лечебна трева,
по небето как плуват звезди...
От хелдейските магове опит добил,
а от влъхвите – тайните зли...
С астролози в Саис и във Мемфис сверил
утвърдèното днес от преди...
Елихòреф, Ахùя – на Сива деца –
двама писари с чудна съдба,
всяка негова думичка – в миг, на часà
съхранили – за вси времена.
После той ги четял – тия свои слова –
ще възрадват ли някого те,
че е силната дума онази искра,
вдъхновяваща всяко сърце.

               – Изморих ли те, миличка? Мога да спра,
               ето – време е вече да спим...
               Утре, точно оттук, дето спирам сега
               напомни ми... и ще продължим...

               – Не, не съм изморена, не спирай сега –
               не погубвай вълшебния миг!
               Разкажи ми със същите чудни слова
               за онази жена – Суламит.

Суламит се родила под синия свод
с красотата на Йерусалим,
съвършена жена и правдивият Бог
с много усет я бе надарил.
Даже не и жена, а девойка на вид –
на години тринайсет едва,
в твърде малко сърце сбрала бе Суламит
необятна любов към света.
Тъмнооко момиченце с будни очи,
във които изгрявал денят,
до неземност усмихнат бил нейният лик,
даже щом я надвиел сънят...
Не умеела тя да върви в своя бит
като всичките други жени,
бурен танц бил животът ù – сложен на вид,
неразбран за странични очи...

А пък всъщност – ефирен, омайващ и лек,
сякаш в злато извезан килим –
с доброта тя обгръщала всеки човек
и си търсела своя любим...
Но... мъжете не смеели в път да я спрат –
много ясно усещали те,
че на друг е обречена – чужд, непознат –
ни по звание, ни по лице...
Тя живеела с братя – петима на брой –
по-големи от нея били,
но от сутрин до вечер, във студ или зной
с тях споделяла смях и шеги...
И сестричка – на девет, си имала тя –
на баща им, от втория брак.
Той починал – било преди седем лета,
но жена му – останала с тях.