Вкъщи завари такъв ардауш, такава мръсотия, особено в кухнята – дори по тавана имаше люспи от риба, че й призля. Да не говорим за всевъзможните „подаръци”, които навярно тълпи от непознати бяха надонесли, купувайки Кировото благоразположение - да помогне на тяхното детенце или приятелче за успешния щурм на Университета… Важното е наесен, въпросният кандидат да е вече студент, няма значение в кой факултет, нито пък специалността е важна! Вътре да е! Да учи, да се не излага фамилията без вишист!

Навсякъде – на масата и по шкафовете, дори на земята, стояха натрупани пакети и пакетчета, чували и чувалчета с продукти – все „от сърце” дадени, а в хола – цяла кръчма: всякакви видове коняци, уиски и ликьори, дамаждани с вино и лъскави корекомски опаковки с кафе!

Бяс я стисваше за гърлото при тия гледки. Идеше й да изхвърли всичко в казана за боклук, но, съзнавайки, че това няма да реши проблема, просто отново и кротко предупреждаваше доцента да престане да взема рушвети за „услугите си”, които той благовидно наричаше „добронамереност”! Свят й се завиваше, като го видеше как приема „подаръците” - ухилен, ситно-ситно да премигва изпотен от зор – хем да не изглежда алчен, хем да не се мине нещо! Отвратително! За седмица поне се беше оттървала от ролята на ням свидетел на подобни сцени, но от унижението да се чувства омърсена – не успя.

Сили, да се разправя отново по този дежурен от години въпрос, Соня нямаше. Зае се да чисти и подрежда с такъв гняв в душата, че ако да би било възможно, този гняв да се превърнеше в огън, щеше да изпепели всичко наоколо.

Телефонът иззвъня и рязко сепна мислите й. След пет-шест минутно викане, пукане и гръмогласно подканяне, телефонистката най-сетне я свърза. Гласът на баба Минка, с една октава по-сълзлив, се заби в ухото й, но преди да се извиси в кресчендо, Соня натъртено и колкото може по-спокойно попита – какво й е на Мимето? Повръщала, боляло я коремчето, много плакала и вдигнала температура… Дядо й си дошъл от полето и сега я занимавал с приказки, та била по-спокойничка, ама да са си дойдели, че много се страхувала, да не й стане лошо през нощта…

Като я успокои, че ще пристигнат до няколко часа, младата жена остави телефонната слушалка и се замисли. Да, трябваше да открие Киро на всяка цена. Да идат да си вземат детето и да се свърши това мъчение и за двете им. Да го намери, ама къде? Единственият, който можеше да  назнайва посоката бе Бай Пано – Свекървата.

Надникна през прозореца на хола – къщите им бяха съседни, делеше ги триметрово разстояние до оградата. Какъв късмет! Бай Пано с гюдерия в ръка тъкмо е канеше да къпе „Немеца”, както иронично наричаше своя „Вартбург”. В движенията му личеше явно нежелание. И сякаш се ослушваше с надежда нещо да стане, някой да го повика и отърве от досадното задължение.

- Бай Пано, Бай Пано – да знаеш Кирчо къде е отишъл днес? Трябва спешно да го открия – майка ни вика на село.

Свекървата почти подскочи от радост – винаги му беше приятно да говори с младата, хем – хубава, хем – умна женичка на доц. Петров. Не, не знае къде е запрашил Кирата, ама ще го намерят – Бай ти Пано познава всички местенца, на които ходят двамата с доцента. Не е отишъл на океана я, все ще го намерят и то – бърже.

И като хвърли гюдерията в багажника трескаво скочи в колата и успя да я изкара на улицата без да я ожули във вратата. Дори не затвори гаража – неговата спасителна бърлога остана на всенароден показ - разхвърляна и тъмна.

На тротоара, в пъстра  басмяна рокля, със забрадчица от същия плат на главата, вече го чакаше Соничка. Обута със сандали, тя притропваше нетърпеливо и се мъчеше да си закопчее часовника.

Наближаваше  девет и половина сутринта, а слънцето прижуряше и явно бе решило днес да опече всичко живо. Соня се настани отпред до Свекървата. Той даде мръсна газ и излетя под носа на Стефа – жена си, която с учудено и обидено изражение се мярна до външната врата на къщата им, без дори да успее да извика обичайното: ”Къде хукна, бе?”

След десетина минути излязоха на пътя за Килифарево.

Напичаше яко. Колата вонеше на машинно масло и мърша, на гумени ботуши и чесън, на изгорели газове… Подът й се тресеше и дрънкаше тъй, като че ли всеки момент щеше да се разлети на части. Соня си мислеше за детето и за неудобството да обикаля с Бай Пано реките, за да намери своя, не благоволил да  й се обади – къде отива днес, съпруг. Чудеше се, накъде да гледа, за да не даде на Бай Пано повод за разговор – не й беше до неговите философии и упреци към Киро, впрочем – основателни!

През прозорците гледката бе размазано-импресионистична: толкова мръсни бяха стъклата! Соня не смееше да помръдне, за да си оплеска роклята от лепнещата седалка.

Бай Пано не издържа и пръв наруши мълчанието. Започна да разправя надълго и на широко, вече подробно разказаната неведнъж история с откраднатата риба. Соня кимаше с глава, промълвяваше от време на време по едно – „да, да”, но за какво се отнасяше това „да” – нямаше представа. Вярно, че не бе учтиво, но мелницата на Бай Пановото красноречие беше пусната на максимум – нямаше спиране! Главата й се наду от гръмогласния му разказ – той се стараеше да заглуши ревналия „Немец” и най-вече, оглушителното тактуване на багажника при всяка бабуна върху изронения асфалт.

Най-сетне кривнаха по коларския път и дълъг, задушлив шлейф от прахоляци се заточи след тях към реката. Соня стискаше дръжката на вратата: напрегната, потна, измъчена – най-вече от безспирните тиради на Свекървата.

Когато стигнаха до водата, той слезе, поогледа тук и там, надникна из шубраците по брега, изпсува високо и натъртено оная „шантавата” върба, дето му беше „откраднала” блесничката. Киро не се виждаше никъде.

- Соне, викам  - да минем през реката. Оттатък има друг път за къмто едно завойче, дето Кирата си го е заплюл, щото бъка от кефал, шъ знаиш! И бързо се шмугна обратно в горещото возило.

- Бай Пано, няма следи от кола – как ще е там? – контрира го наблюдателната Соня.

Свекървата не беше забелязал очевидната подробност. Изхъка нещо за оправдание, почеса се зад ухото, захапа омачкана цигара, запали я и в колата стана още по-душно и „импресионистично”.

Все пак, когато той си намислеше нещо, минаваше на директно изпълнение. „Вартбургът” сърдито изръмжа, подскочи и с няколко тласъка, прилични на троен скок се бухна в средата на реката. В камък ли се удари, или нещо друго стана, но заседна и не можа да се помръдне ни напред, ни – назад. От някъде, изпод седалките забълбука вода. Усещането напомняше разказите за потъващия „Титаник”. Водата се покачваше. Соня повдигна изящните си крачета по нависоко, но като усети преглъщащия поглед на стария мераклия, смъкна ги долу с леко, гузно изражение на лицето. Ей сега вече, стана тя, каквато стана! Сред реката – ни назад, ни – напред. В колата плуваха дребни рибета, като в аквариум. Бяха сами с Бай Пано сред къра, слънцето тиранично печеше, а наоколо – жив човек не се мярваше. На всичкото отгоре, Пано тъй яростно взе да псува злощастната бръкма, съвсем изумил, че трябва да се представя като кавалер с обноски пред дамата. Соня за пръв път чуваше толкова мръсни и с такъв злостен тон изречени ругатни, че цялата се зачерви. Нито можеше да излезе навън, нито искаше да слуша тези гадни приказки, а и нямаше глас да надвика Бай Пано и да го спре.