ОТ АВГУСТ ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА - ДО НАШИ ДНИ

/студентски години/
От Христo Кръстев Славов
Глава 4

.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
(студентски години)
1
Аз пиша вече от години...
И може би съм графоман
Очаквах бързо да ми мине
И за туй си имах план.
Очаквах, че като росата,
на мен ще осени главата
и с времето ще отзвучи
И като утринни лъчи,
до обеда ще отзвучи…
Като забавата е нещо леко,
кикотене на младостта!
И като дойде зрелостта,
ще свърне в моята пътека!..
Но за добро или пък не,
тя цял живот от мен отне!..

Аз пишех и не публикувах,
от някаква моминска свян...
И не, че аз не се вълнувах,
но мислех, че съм неразбран..
Аз бях болезнено самотен!
Възставах срещу всеки “ротен”…
С амбиции бях зареден!
Подпалено бе всичко в мен!
Презирах “фукльовци и менти”.
Безчестието не простих!
Като юмрук, в закана свит,
аз не получих “дивиденти”,
макар, че вярвах някой ден,
да почнат да четат и мен!

И тъй над листа си наведен,
със свойто хоби съм зает…
И като роднина беден,
представях си, че съм поет!..
Във спомените се заравям,
пречиствам се и преизгарям...
И от този жест красив,
аз чувствам пак, че съм щастлив!
Подават ми ръката дните.
Нанизвам ги един след друг.
Посявам семена в браздите…
И без да искам аз открих,
че съм се сраснал с моя стих!

И тази моя страст и хоби,
са истинското “аз “ във мен...
Аз цял живот им плащам глоби
и аз се чувствам с тях блажен!
Не търся слава, нито думи благи.
Не чакам никакви облаги.
Голяма слава и пари!
Потупване по гръб дори!..
Опитвах се да се откажа,
на времето, на младини,
и аз от туй не се свеня!..
Но по –натам ще ви разкажа,
за тия мои патила,
по градове и по села…

Аз носех своите тревоги
и своя ежедневен страх.
О, жив човек съм и не мога,
да заявя, че нямам грях!..
Със трудностите си се справям.
Магарето си не оставям…
И през живота си нелек,
съм бил на нож и все на щрек…
Не съм такъв, да не ми пука,
да карам просто да върви…
Враждувах, цял живот, уви,
с охолства, със пари и скука!
И свит, до болка във юмрук,
стремял съм се да бъда чук!

Не зная дали съм успявал,
но туй за мене беше стил!
За него мило-драго давах,
и все към туй съм се стремил!
Не съм бил с пепел по главата,
не бях ортак на Сатаната!?
А пък за тънките интриги,
четях по хубавите книги…
Не ми бе лесно във живота,
това навярно си разбрал!..
Човекът воден от морал,
достигаше до ешафода…
А туй за “новия човек”…
бе път към нищото, най-пряк!..

Щом всичко туй преизживявам,
забравям лошите неща!
Пак пъстри знамена развявам,
и слагам огън във пещта!
Такова беше мойто време!
Нещастно, дявол да го вземе!
Но царство бе на Любовта!
Надъхан тръгвах през света!
И заотварях тайни двери!
Живеех в своите мечти
и имах хиляди авери!
И все таки в живота сив,
аз бях по своему щастлив!

Започнах своето студентство,
във Пловдивската“ кааза“.
Царувах в царство, без регентство,
в измислената си страна!
В конкурса влязох със “отличен”.
Бях първенец, с медали кичен!
Почти нечакано от мен,
във Пловдив аз станах студент!
Катилите ми разрешиха.
С блестящо издържан конкурс,
Записах своя първи курс!
И перспективи се разкриха.
И в рампата от светлини,
мен щастие ме осени!

Така на прага на живота,
увлечен като във игра,
форсирах свойте оборати,
и Коня ми се разигра!..
От ранна сутрин не се спирах.
И любопитен нос завирах.
Край себе си не вдигах шум,
събирах и натрупвах ум!..
Аз бях способен да се трудя!
От трудности, не се боях,
и често срещах се със тях!
От гузна съвест не се будех!
И с този огън зареден,
аз търсех истини за мен!

И в този свят, със други нрави,
без птичи песни и звезди,
аз сменях селските представи.
И губех верните следи!
От късвах се от свойто село,
мъчително и неумело.
И не минаваше дори и ден,
да не се скъса нещо в мен!..
Изстъргвах своя селски корен,
и влизах крадешком в света!
Не беше лесно, за беда!..
Но аз се чувствах отговорен!
Макар от градското пленен,
остана селото във мен!…

И аз роденият на село,
направих градския си храм!
Но там не станах мекотело,
че от това да ме е срам!
Под модните си градски дрехи,
аз носех селските доспехи!
Макар, че дом в града градих,
все в селото бе, моя стих!..
Макар, че бях изтръгнат с корен,
жадувах пак за тишина,
за звездни нощи със луна…
О, пъпа ми е там заровен!
По вододелите в света,
аз все за селото тъжах!

От Пловдив аз бях очарован.
Хипнотизиран просто бях!
Във селския калъп пресован,
бях гълтал в селски друми, прах…
Сега бях, като във магия…
След селската ни немотия!
Аз бях пленен от този град!
Насищаше се моя глад!..
Тук всичко бе така различно.
Не знаех, туй дали е сън!
И гледах все да съм навън.
И блясъка му заобичах…
И като си помисля днес,
аз просто бях изпаднал в стрес!..

Блестящи улици с павета.
Бях чувал само, Боже мой!
Градинки, паркове, тепета…
О, този град бе вече мой!…
Поисках в него да живея!
Надявах се, че ще успея…
Ще стана лекар най-прочут!..
Затуй се трудех, като луд!
С фантазии живеех вече..
С човешката си суета!
Да съм в каймака на света,
и да ме сочат от далече!..

За всички да съм нещо вече,
и затова най-настървено,
в науката забодах нос!
И все се палех до червено,
и като Гюро, бях на пост!
Аз исках всичко да обхвана.
Вълнувах се, какъв ще стана!
Във тия първи часове,
се учеше, какво ли не..
Промиваха ни сатанински...
Набутваха ни своя чеп,
маша да стане и от теб!..
От БКП-то, до латински!
И с политически компас,
надничаха дълбоко в нас!..

Тогава хвърлех своя жребий.
Павлов би модния кумир!
Чрез чехълчета и амеби,
набутваха ни го безспир!
И със съветската наука,
ни тъпчеха главите тука…
Навсякъде в живота “нов”,
на помощ викаха Павлов…
А пък военните науки,
се усвояваха по план…
За Партията великан,
не ни оставяха неуки!
По Диамат и БКП,
бе най-голямото сране!

Физика Врански уважавах,
зарад законите на Ом...
Със “шапки долу\", му заставах...
“Добре дошъл бе,“ в моя дом!
За Живко Ламбрев, биолога,
Бих казал, че без него мога…
Но за скучния биохимик,
Не бих казал, че е велик!..
Обичах истински Станишев,
той бе професор- великан,
преподавател в едър план...
За лекциите му въздишах!
А за другите звена,
Аз само ще ви спомена…

По БКП, бе Копринаров,
по Диамат ни бе Паси..
По руски бе рускиня стара…
Военните не ги търси!..
Професора по хигиена,
бе учил наука в Виена…
А Гоцев, Дявол или Бог
бе нашия физиолог…
Проф Проданов бе патолога...
А Митов, един комунист,
се пишеше за интернист!?.
Това бе нашата бърлога…
Във този храм на Ескулап,
преминах първия етап!..

Но по големите проблеми,
не стигахме до същността…
Затрупани с партийни теми,
не стигахме до болестта.
Пред нас твърдяха, че човека,
дошъл при нас от памтивека,
и влязъл в рефлекторен кръг,
е само форма на белтък…
И няма никакви проблеми,
да се преборим с болестта,
и с туй спасявайки света,
да станем лекари големи!
Но най – големия проблем,
е Партията да не спрем!

Ний щъкахме по “Института”…
До втори курс се учи там.
На “Френския колеж “ във скута,
за Хигия градяхме храм!
След туй по клиниките стари,
в “Джандем тепешките хамбари”,
събирахме клиничен стаж..
Там беше “докторлъка” баш!..
И тъй във Пловдив, на “Джандема”,
бе разположен Ескулап.
Там бе последния етап,
най-трудната ни теорема!..
О, казвал съм и казвам днес,
за нас бе туй велика чест!

Сега за мойте състуденти…
Най-близките във моя курс…
Аз няма да се спра на менти,
и на шегите на “Амур”...
От двеста души, десетина,
ще влязат в моята партина…
Те в спомените ми стоят,
и все са знаци в моя път!..
На групи бяхме разделени-
на групи:двайсет и една.
С конкурс от цялата страна.
Към върховете устремени!
И в този мой, студентски свят,
студенти всякакви стоят!

Записах се в английска група.
От двайсетте тя бе една!
Не влязох в нея за разтуха,
туй беше моята мечта!
Във нея бяхме общо взето,
все в огън, печени момчета…
И момичетата за късмет,
не бях покрай каца с мед!..
Аз бях единствен син на Село.
Останалите – от града!
Туй бе изискана среда!..
И аз във нея влезах смело,
и ще ви кажа най напред,
там като равен бях приет!..

Сега по ред на имената…
Приятелите най напред.
Стоян Стоянов - пръв в обхвата!
Добър приятел- мъж напет!
Роден от мен в по-ранна дата,
във Карнобат, видял Съдбата..
Проправял пътя си с юмрук,
след “Фелдшерското” беше тук…
Той беше доста своенравен,
но винаги бе устремен!
Това се нравеше на мен!
С неповторимост бе прославен...
От споровете, до зори,
приятелство ни се роди!..

Той беше доста ексцентричен.
Но празни приказки не чух.
Във изпитите бе “ отличник”.
За дребните неща бе глух…
Той всичко друго беше сринал:
бе свързан само с Медицина…
Не бе като приятел, лош,
На труд отдаден, ден и нощ!
Със него ходехме на стола,
набързо хапвахме на крак,
и хуквахме, да учим пак,
По-упорити и от вола!..
Със изненада аз открих,
че пише и по някой стих!

Безупречно той бе изгладен,
с обувки лъснати обут.
И сякаш от калъп изваден.
По чистотата беше луд!
А тогава, след Девети,
не трябваше човек да свети!..
И имаше дори уклон,
да нямаш хубав панталон…
И колкото си по-безличен,
и необлечен по канон,
ти по-си с “новото” във тон,
и към властта не безразличен!..
Не винаги добре разбран,
Но независим бе Стоян!

Един от наште асистенти,
бе личен пример за това!..
И неговите аргументи,
не бяха наши светила…
Костюма си не беше гладил,
откакто беше го извадил…
Изглеждаше, като колаж!
Въртеше с туй, “партиен “ стаж!..
Напъваше се да покаже,
какво е пролетариат…
Не може Марко да е Ат!..
Презираха го свойте даже…
Но Правоверника с билет,
се беше устремил напред!!!

Във София преди години,
бях вече се устроил там.
Пред Халите софийски минах,
и там се срещнах със Стоян!
В програмата бе непредвиден…
Пред мен застана мъж солиден!..
Опънал тесен панталон…
Бил патолого анатом?!.
Видях познатата усмивка,
със горен среден златен зъб…
Сакото тесничко, но с ръб!
Завръщаше се от почивка.
И от тогава до сега,
не съм го срещал по света..

Във Пловдих имах друг приятел,
в полите на “Небет тепе”.
Той бе голямо “грозно” пате,
Което, в синьото гребе…
Наричахме го просто Юки...
Колекция от несполуки...
Добряк с душата на дете,
в живота, който се плете…
За който времето бе спряло!
Един прегърбен дангалак,
в ушите с музикален знак…
Той беше смешен по начало.
И всичко плащаше във брой!
Невероятен беше той!

Но беше страшно симпатичен.
Със старобългарска душа.
И аплодиран и отричан …
И с право, ако не греша!
За него искам да разкажа,
не лустрото му да покажа!
И тъй майтапа на страна,
със него чудото стана…
Бе минал първия семестър:
на “Кости” той получи “две”,
Не от “багаж”, а от “шубе”...
Не, от неученето често!
Помогнах му! И той разбра.
отличник стана след това!

Накратко, Юки се подготви.
Разбра как трябва да чете.
При първенците хвърли котва,
и слава почна да бере!
И нашия приятел Юки,
навлезе в сложните науки,
и стана най-добър студент...
Затуй ми беше задължен…
Когато аз при него спирах,
разтърсвах се от искрен смях,
стопявах топката си страх...
При свой приятел се намирах!
След онзи мъничък кошмар,
за Юки бях приятел стар!

Но след като напуснах Пловдив,
аз повече не го видях!
В какви пътеки той е бродил…
Кънти ли неговия смях?
Какво със туй момче се случи,
щом “докторлъка” си изучи?…
Бях чувал, че е във Хисар,
Каза ми друг приятел стар.
Там бързо той се бе оженил,
и три дечица народил…
Навярно е родител мил!
По пътищата ни препрени,
навярно мисли си и той,
че сме приятели за бой!

За хората от мойта група
Аз мисля често с часове,
но трябва тук да ги претупам,
във късичките стихове!
Със Тони,Снежа и Лиляна,
приятелството ни остана…
А Хозето и Николай,
и двамата от този край,
дружаха само с Велигана!
А Салчо, Ставри, Божидар,
не бяха, кой знай с колко чар…
За други място не остана...
Остана Тотко, от Бургас..
И с \"кака\" Веска свършвам аз..

За още няколко момчета,
аз искам тук да спомена.
Те просто бяха в мойта чета,
макар и малко настрана…
Започвам аз по моя воля,
да ви представя тука, Коля,
съученик от Първомай,
за него, споменах ви май?..
От Първомай ний бяхме трима:
и всички бяхме в един клас...
Сега ще ги представя аз:
За Коля казах , че го има,
за Бойча моя братовчед...
И Заека тук чака ред…

 

Каква е главната причина,
със Коля дълго да дружим?
Макар, че много време мина,
места един до друг държим!
Той беше умен, но наивен,
И почна”касаплък” във Сливен..
Но брака му не беше брак…
Избяга той в Димитровград.
И бе започнал там да пие.
Навярно с туй да се теши?
Но щом човек веднъж сгреши,
закъсва с пустата ракия!
Нас времето, като че ли,
завинаги ни раздели.

Сега пък искам да опиша,
и то със няколко слова,
и другия студент Чепишев,
с архива в моята глава!
Той пътя си със мен преплете,
щом стъпихме във класовете,
в гимназията в Първомай…
Така, че бе от моя край!
Но бе момче несговорчиво,
мъник израснал изведнъж!
И стана на Иванка мъж…
С която пиеха “горчиво”…
И най-нечакано дори,
от нея син му се роди!

Във Пловдив той не бе в играта,
пътуваше до Първомай.
И беше вързан за полата,
изграждаше си земен Рай!
Но Рай изглежда не направи,
и цял на нокти се изправи!..
По-скоро бе направил Ад,
защото бе зелен и млад.
И само мъката прегърна.
Остави двете си деца,
и сам закука във света…
Той във живота се завърна-
падна от Седмото небе,
и още злоба го яде!

Щом Заю, свърши медицина
Отиде лекар в Първомай.
Със стажа селски се разминал,
направо в родния ни край!
Той беше син на леля Злата,
а тя се трудеше с метлата,
и бе извадила късмет,
да служи в градския съвет,
да знае всичките велможи…
Познаваше ги до един!
И тъй оправи своя син!
А аз по пътищата божи,
дойдох да служа в Първомай,
тепърва да изграждам Рай!

А третия човек, Бунжаза,
За който вече дойде ред,
в живота заедо навлязох,
той бе ми втори братовчед…
И двамата сме от Улука,
от Първомай дойдохме тука,
и двамата за “докторлък”...
Изобщо се въртяхме в кръг…
Но трябва тук да ви призная,
той пръв се спря на Хипократ!
След него аз сложих халат!
За избора си не се кая!
След Бойча, аз се престраших,
но мисля си, че не сгреших!..

Макар, че сме били наблизо.
Не сме били един до друг!
И теглим ли черта излиза,
в една посока сме до тук..
Изтъквам и една причина,
ний бяхме двамата роднина…
Баща му беше музикант.
И Бойчо имаше талант!
С акордеон, той още свири,
по ръченици и хора…
Той хобито си не избра,
а тръгна титлата да дири!?
От свойта радост се лиши,
и мисля си, че с туй сгреши!..

Не бях любимец на съдбата.
Не бях и блудния и` син.
Тя мълнии по мен не прати,
но ми горча като пелин!
Държах на свойто гордо име,
и бях на другите за пример…
Не бях на нечий огън дим!
Затуй не бях и уязвим…
И вечно съм бил достоверен!
С труда се водех под ръка.
И лесно оцелях така!
Във силите си бях уверен…
Дори да ходех по бръснач,
От мен не чуха, моя плач!..

И тука трябва да призная,
с компромисите не дружах.
И вечно търсех само Рая!
Не се оставях да съм “шах”…
Аз имах поглед над нещата…
Не се стремях към Сатаната!
О, той не беше мой Кумир…
Аз имах свой ориентир:
залагах все на Добротата.
Аз обожавах Чесността…
Вървях направо през света!
И вярвах в Истината на Земята!
И може би, с наивитет,
изграждах си авторитет!

,-----------------------10.02.2012.-------------------------

2 Във първи курс живях със Христо.
Той още беше ученик..
Едно момче добро и чисто.
Нито бохем ни мъченик.
Със него бяхме на квартира.
Дори човек не подозира,
че даже и на край света,
човек намира топлота.
с драгойновката кака Митра,
прибра ни в своя малък дом,
макар, че бе под чужд подслон...
Не мисля, че е толко хитра,
че да намери начин благ,
да припечелва по петак...

Мъжът и беше партизанин,
но нямаше голям мерак,
на чуждото да е стопанин,
на хората да слага крак,
тъй както правеха тогава.
За тях властта бе дойна крава....
Бих искал да се разбере,
той бе работил в МВР
За нас той беше бате Петър.
Шофираше от мрак до мрак.
Не сядаше. И в къщи пак!
Характера му беше ведър...
А кака Митра в своя склад,
Миришеше тютюнев смрад!..

Приемаха ни те с усмивка.
Ний бяхме тяхните деца.
Не си разменяхме преструвки.
Не бяхме хора с две лица.
Разбирахме се и със Христо.
Стараехме се да е чисто.
Не каза никой ни веднъж:
\"-Не съм аз .Той е ...Него дръж!
Той на финанси отдаден,
и днес живее в този край.
Във Пловдив или в Първомай?!
От туй прехраната си вади...
Аз знам, че беше работлив.
Надявам се да е щастлив!..

Живеехме до Института.
На тиха уличка в града.
Почти на Центъра във скута.
И там оставихме следа..
Живяхме там една година..
Пред нас бе градската градина.
Отсреща ни \"Сахат тепе\",
бе с чело в синьото небе..
Щом цъфнеха пред нас цветята,
особено през пролетта.
Примамваше ни младостта.
И с нея хващахме гората...
Лудувахме с кого ли не...
О, сякаш имахме криле!

А къщичката бе прилична.
На два етажа и таван...
Фасадата бе специфична.
Тя бе като болярски стан.
И щом започнах, ще ви кажа.
Ний бяхме долу, на етажа...
А двора, като детска длан,
с трева и плочи бе постлан...
Затворен с каменна ограда,
с врата желязна, с хоросан.
Със външно стълбище, на хан.
Площадка. Парапет. Ограда...
И в този хубав градски дом,
аз чувствах, че съм влезнал с взлом!..

Съседите не бяха лоши.
Посрещнаха ни с интерес.
Те тъпчеха калта с галоши,
но не човешката си чест!
Не бяха граждани най- лични,
а селяни, в села различни...
Веднъж от тръпки бях обзет,
там срещнах истински поет...
Той беше нашия хазяин...
Със детски книжки бе прочут!..
По две съседчета бях луд!..
Хормона тук не ме остави!..
Във любовта не бях новак ,
И аз се влюбвах пак и пак !

И градовете след Девети,
останаха със пръст в уста...
В апартаментите отнети,
дойдоха селяни в града!..
Облажиха се от Преврата...
Със взлом дойдоха от селата.
И тръгнаха да търсят път,
от щастието да берат...
Проправяха си път със лакти,
стояха прави с часове...
Щом партията ги зове,
държаха със зъби и нокти!..
За своя дребен интерес,
това те правят и до днес...

На село бяхме примитивни.
Не бяхме чули за разкош.
Миришехме на тор и ниви,
и нямахме във джоба грош...
И така да ви представя,
уретбата на нашта стая:
Дори да завъртиш със трън,
ти все едно, че си навън,
Не можеш нищо да закачиш...
Персон и нещо\", с табланит,
и печка \"Пернишка\", отпред...
По селската пътека крачиш...
А за вода и тоалет,
прескачахме съседски плет...

Тук най-сърдечно ще призная,
аз бях доволен от това.
Аз по-добро от туй не знаех.
Туй беше моята среда...
Аз знаех, че света е грозен,
затуй не бях претенциозен.
След вододелната война,
която покрой нас мина,
и ни остави в немотия...
Ний оцелявахме със хляб и лук,
на всяка логика напук!
Това бе нашта орисия...
Ний трябваше да издържим!
Живота си да продължим...

Кървяхме още след войната.
От мъките света бе лош.
Развяваха се знамената,
но \"лафа\" още беше\"бош\"...
Обръщаха се времената ,
в една посока непозната...
Не беше всичко, най-добре,
но почна пак да се оре,
и фабриките задимяха...
И ние с майчински копнеж,
захванахме се за строеж,
да обновяваме страната...
Със Идоли и с плашила,
заляхме цялата страна!

И тъй отритнат от Съдбата,
не можеш във калта да спреш...
О, зорлен вързваш двата ката,
не можеш да се предадеш!
Макар, че в този ад живееш,
държиш се, за да оцелееш!
Ти трябва да се нагласиш,
и кожата си да спасиш!
И ти започваш да хитруваш.
По-верен ставаш и от тях..
Голям артист е този Страх!
И ти така засъществуваш!
Готов си всичко да дадеш,
Но кожата да отървеш!...

3 Без нови рокли и прически ,
живеехме в онези дни...
И като в някаква гротеска,
изглеждахме ний от страни...
Все още носехме цървули...
За друго и не бяхме чули!
А пък за хубав нов костюм,
не ни минаваше през ум...
По дрехите стояха кръпки...
А газехме и рядка кал...
Живота беше ни обрал...
Тресяха ни студени тръпки...
О, ако тъй не си живял,
не би ни мъките разбрал...

Аз ходех в градските сокаци.
По селски не си слагах грим.
Щом срещнех градските юнаци,
изплъзвах им се яко дим.
Броях стотинките си в джоба.
И с пролетарската си злоба,
преглъщах къшея си хляб...
Преструвах се на глух и сляп!..
Със седмици ядях сланина...
Навярно съм бил щур и див,
Щом от това съм бил щастлив?!
О, Господи, туй всичко мина!..
Когато с часове растеш,
пред \"дреболии\" как ще спреш?!

Кошмарен сън за мен остана,
преминалото в младостта,
когато сам аз бях закана,
за другите и за света...
Пред тръшнатите чужди двери,
пред грубите им маниери;
когато си пробиваш път,
и искат всички да те спрат.!?
Тогава ти нагазваш лука,
в града се лута твоя Ден,
като стоманата студен,
и ти не знаеш, що е скука...
О, ти на този калпав свят,
не е възможно да си брат?!.

4 Аз свикнах с мойта медицина.
И с нея се сприятелих.
И още първата година,
съвсем различна я открих.
И колкото я опознавах,
аз повече я оценявах.
Тя влизаше дълбоко в мен,
и стана моя \"сюзерен\".
Започваше да ме вълнува.
Изпълни всичките ми дни...
И нашите не пощади...
И с нея аз за съществувах...
След колебания и страх,
Най-после пътя си разбрах!

И аз реших да я приема.
На нея сили да отдам.
И от мъглява теорема,
Да я превърна в своя храм...
Аз я поставих на кантара,
и я превърнах в права вяра.
И от въздишка и от стон,
превъщах я във свой канон!
По лабиринти и пътечки,
със мъдростта на Соломон,
възкачих я на своя трон..
И повече не търсех пречки!
И в мен Неверния Тома,
невярата не остана!...

Изкарах първата година.
Погребах селския си страх.
Не се изтягах пред камина,-
На своята \"персона\" спях...
Решавах всякакви задачи,
с удачи или с неудачи!
Макар и трудно, но реших.
И сам Пегаса си спеших...
Напънах се аз да се уча!
Приоми всякакви да знам!
И в Хипократовия храм,
добро местенце да получа!
За себе си, от този миг,
на Хигия станах войник!

На изпитите предклинични,
не бях безпомощен и плах.
Вземах ги всичките с \"отличен\"...
Уверено напред вървях!
Аз много творчески го давах,
стремях се да не изоставам,
дори към себе си бях зъл,
но трупах разум и акъл...
Със \"хъшлаклък \" и \"ала-бала\",
не съм се срещал в своя път...
И другите ще потвърдят!
За пример бях, и за похвала!
Със хората бях вечно мил,
това за мене беше стил!

Завърших първите семестри.
Почувствах се голям и зрял...
След всеки изпит пращах вести,
и пишех с колко съм успял.
За близките ми бе утеха ,
че бях отличник във успеха.
Така ги срещах с радостта!
Гордееха се пред света,
че имаха син, като мене!
Мей би ю ми андърстенд?\"
И аз бях с туй възнаграден.
С труда и с моето търпене!
И както по-късно разбрах,
напразно аз не хвърлях прах!

Със греховете другарувах,
та аз бях безнадеждно млад.
И с модна музика танцувах,
с девойките на този град.
За здраве мъничко спортувах.
И млади мускули надувах...
Дивеех по \"Джандем тепе\".
И \"Бунарджика \" в мене бе...
Аз от високо наблюдавах,
под мене Пловдив бе на длан,
като килим той бе, постлан,
от който все се възхищавах!
И не само във този миг,
аз бях си просто романтик!

От \"Бунарджика \"до \"Сахата\",
не беше кой знай колко път.
Катерехме се там по ската,
докато силите ни спрат...
И винаги, когато можех,
нещата си да поотложа,
Заскитвах в Пловдив, без компас...
Туй беше лично моя час...
И най-добрата ми почивка.
Не знам дали така е с вас?
Но тъй възстановявах аз...
И в мен се раждаха усмивки.
Тогава можех да чета,
от книгата на Съвестта!

5 Аз първото студентско лято,
прекарах с пушка при нозе.
С подгонено студентско ято,
в Сарафово, в едно лозе...
За пръв път аз видях морето,
със едрите звезди в небето,
И неговата синева!
Романтиката се събра,
със делника на войниклъка!
О, там тръбата от зори,
до края не се умори,
да ни е вярна като мъка!..
В общуването с яд и смях,
колегите си опознах!..

Там бяхме петстотин момчета,
и ставахме с тръбата в пет,
по устав както е прието,
строявахме се най-напред...
В живота горди и надути,
тук всички бяхме лилипути...
С оръжие във боен ред,
ний цял ден тичахме напред...
От дажбите ни небогати,
след час оставахме без дъх...
От ужас и настръхнал мъх,
кървяха дните непознати.
И казвам ти, като на брат,
подгони ни войнишки глад!

О, бързо станахме войници!
Без планове и без дела...
О, само удряхме чепици,
със зинали от глад гърла.
Мечтаехме за пълна бака,
за кръшкането от атака...
Тук никой с нищо не блести.
на туй подвластен си и ти...
И гледаш как да оцелееш.
Дано да си роден с късмет.
И хитрините нямат чет,
дори и песни като пееш!..
И който кръшнеше за час,
по-важен ставаше за нас!

Потънах в тази обстановка...
Но блесна светъл лъч за мен.
Аз бях измъкнат на разходка,
за три дни бях освободен!
Военен, зет ми, бе в Несебър,
а то е малко по-на север.
От лагера... Със две слова,
измъкна ме на свобода...
В Несебър видях и сестра си...
Морето там ме порази!..
Налели гроздето лози,
се гонеха като талази!..
И в този слънчев, морски град,
за миг забравих онзи Ад...

Разтапях се аз във морето
Събирах морска синева...
Летях със чайките в небето,
до блесналите светила.
Преди си нямах и представа,
морето колко много дава!
Като дете се радвах аз.
Почти изпадах във екстаз.
А вечер лунната пътека,
говореше ми с тайнствен глас...
На Седмото небе бях аз!
Неръкотворен е човека!...
И лична сметка си открих:
и там затрупах стих след стих...

Така изкарах войниклъка...
Два летни лагера...И край!
Казармата е мъжка мъка.
След нея ти си вече \"бай\"
Макар и малки по размери ,
излюпвахме се офицери...
Без пълен срок на войниклък,
с командването в ортаклък,
си служехме със автомати,
командвах вече ПМП...
Или членувах в ДМП...
Или където ме изпратят...
Да съм навит като робот,
За Партия и за Народ!

Ний имахме една катедра.
Катедра \"Двадесет и две\".
Тя беше една риба едра-
Военната катедра бе.
Тя бе по всичките редути,
на Академии и Институти...
Аз във \"Секретния отдел\",
Над трийсет изпита съм взел...
И по партийната заръка,
Аз станах младши офицер,
макар, че бях ни бял ни чер...
Така се справих с войниклъка.
О, за Родина и Народ,
И аз съм правен идиот...

6 На другата година вече,
аз заживях в Кичук Париж...
Той беше борчески наречен,
и с лумпените си прочут!
Какъв Париж, това не крия,
тук бъкаше от беднотия!
А трябваше да си с кураж,
за да погазиш веднъж -дваж,
във тая хорска мръсотия!..
Във този Пловдивски квартал,
се газеше до пояс кал,
и бе една неразбория!
Сравня ли го със моя край,
Над него слагам Първомай!

Той бе едно голямо село,
населено със бежанци.
И мога да ви кажа смело,
те още бяха чужденци...
Работеха по на три смени.
А къщичките прилепени,
Стърчаха по един етаж..
И тука ще ви кажа баш,
не вярвайте на имената,
сравняващи се със Париж!
Не дава името престиж!
А предизвикваш и Съдбата!
О, в този Мъничък Париж,
бе по-добре да не стоиш!

Достигахме го с автобуси,
по незатворени врати...
Съквартирант ми беше Руси,
съученик от Кютюкли..
И тук от старите каруци,
вонеше често на боклуци.
И тук по целия квартал,
подхлъзваше ни рядка кал...
Квартирата ни с два кревата,
събираше ни през нощта,
рисувайки цветя в студа,
като използваше стъклата..
И тая зима аз успях-
И до коприва доживях!..

Ний с Руси бяхме запознати,
преди да дойдем в тоз квартал.
Не бяхме ний, от Юг, пернати...
И свикнахме до газим кал.
От Първомай съученици,
ний бяхме в общите редици...
Той бе дошъл от Кютюкли,
от Хасковските махали
А във Пловдив бе от скоро,
във ВХИ-то бе приет..
Но ний не станахме дует...
Не бяхме и еднакви хора...
Не си допаднахме добре,
а с \"еша\" си човек оре!

7 Тук в медицинската бърлога,
се сблъсках и със болестта!
Да ви разкажа, вече мога,
кошмарите си през нощта!
Стоях и в себе си се вглеждах,
какви бацили произвеждам.
За дълго аз си бях втълпил,
че ревматизъм съм развил...
Това бе една тежка криза,
от нищо не минаващ страх.
От него днес ми е до смях...
Втълпих си, че съм с ревматизъм!?
И казано със две слова,
\" Страданието\"бе в това...

Наложи се да се лекувам,
при пловдивските светила...
И работата за боксува,
при докторите с очила!
Един винеше синузита,
а друг за баба ми разпитва...
Макар със \"Нихел\", с \"Кор\" б.о.,
не стана както бе било!
Не беше работата проста,
по -силен стана моя страх.
Безсмислието му разбрах,
но друг във мен държеше лоста!
И той господстваше над мен!
От черни сили бях пленен..

Това бе \"Морбус терци курси\"
Внушил си бях какво ли не.
И тръгнах аз по клатикурци...
Напразно стрелях \"джапане\".
Една нечакана стресница,
отекна в мен като плесница,
макар, че бях от здрав по здрав,
аз страхове излишни брах...
О, мойта болест бе химера,
аз просто бях си я внушил.
Навярно по-раним съм бил!
Преди да почна кариера...
Във втори курс бе този страх,
За месец-два го преболях!

8 По важно друго с мен се случи!
И искам да го споделя.
За първата любов с момиче,
От първомайските села.
За любовта ми от години
преплетена във мойте рими...
Една потъпкана любов!
Избухнала със пламък нов!..
Една дълбока стара рана,
по нараненото сърце...
Сега протягаща ръце,
в прегръдката си да обхвана!..
О, тя дойде със порив див,
И ме направи най-щастлив!

Аз бях петнадесет годишен,
когато пламнах като бор,
и аз по нея завъздишах,
за щастието си, във спор!
В едно момиче бях се влюбил,
мъжа във мен се бе разбудил...
Но както вече казах аз :
изпречиха се между нас!
Намесиха се тъмни сили,
защо, дори аз не разбрах?!
Разкъса ни, на пух и прах.
Но ставахме си все по-мили!
И тук в клюкарския Прованс,
не ни остана много шанс!..

 

Момичето ми, беше Пенка.
Тя бе едва в четвърти клас...
Подложа ли я на оценка,
шестица ще и пиша аз!
Но между нас застана Дяко.
Един клюкар, клепало яко-
Партийния ни секретар!
На нейния баща другар.
Живееха в една квартира...
Смути го моя произход...
И любовта, не даде плод!
Той класов враг, във мен намира!..
О, няма мъка на света,
По-истинска от любовта!

И като в приказки задморски,
направиха ме мъченик.
И станах аз в очите хорски,
един поет и романтик!
Като звезди във тъмнината,
проблясваха за нас писмата...
И аз след всеки послепис,
израствах като оптимист!
И любовта неразрешена,
направи ме като челик.
Не се отчаях и за миг.
Душата ми бе окрилена.
За мене нямаше предел,
но ме направи Хекредел!..

Света загръщаше кожуха.
Нахлупил зимния калпак.
И мръзнеше във трета глуха.
Потънал във мъгла и мрак..
Аз още силно я обичах,
и ставах все по-романтичен.
И пишех стихове безчет...
Но бях човек роден с късмет!
Бях свършил петия семестър,
и Коледа преполовил,
тя ми призна, че съм и мил.
И гръмна нашия оркестър!
Възкръснах аз за нов живот.
И любовта ни даде плод!

О, любовта ни романтична,
достигна своя чакан край.
И мъката ни драматична,
започната във Първомай,
изгаряща ни като клада,
сега ни ставаше награда.
Освободена, с тласък нов,
възкръсна нашата любов!
Не искам да я величая!...
Най-истинската чистота,
За мен това е любовта!
Туй чувство користи не знае!
И забранения ни плод,
започна своя нов живот!

Като се върнах във Филбето,
получих святото писмо.
То беше знака на Небето,
възкръснало. При мен дошло!
И със надежда разцъфтяла,
убихме нашата раздяла!..
И се решихме изведнъж,
да стан име жена и мъж!
Но бяхме още недоуки.
В това бе нашата тъга,
и хванахме се за ръка,
и тръгнахме напред от тука!
И тъй за Пенка и за мен,
дойде най-чакания ден..

Тя учеше за журналистка.
Записала бе първи курс.
Постигнала каквото иска.
Участваше в купона щур...
Тя бе пчеличка работлива.
Ореше на голяма нива.
Тя бе находчива, с кураж,
в главата имаше багаж...
И бе с подкрепа зад гърба си...
Напъваше се като вол,
за своя любим Комсомол!
Делеше хората на класи...
И тъй във нейния живот,
Бе жив \"партийния подход\"...

Не знам за нея, във ума и
Партиец бъдещ ли съм бил...
Или партийното остави,
тя, заради човека мил...
Прие тя с радост любовта ми.
И свойте чувства обеща ми!
И споделила любовта,
Тя тръгна с мене по света
Ний теглихме черта голяма,
в живота зъл и голобрад...
Когато е човек тъй млад,
в живота му прегради няма.
Дори и зъл Дамоклев меч,
не може да започне сеч!..

Сега със по-конкретни данни,
ще ви представя любовта:
обекта, влюбването ранно,
а и конфликта със света!
Аз бях във пети клас когато,
се срещнах с чувството си свято...
Но аз не зная и до днес,
какъв бе моя интерес?
Защо се влюбих точно в нея,
тя бе едва в четвърти клас..
Каква бе тая нейна власт?
Бях омагьосан аз от фея!..
Тя бе за мен един копнеж...
Пред него можеш ли да спреш?!.

Не бе тя женствена и пищна.
Не съм я искал като мъж...
Но силата и беше скришна,
и аз я чувствах не веднъж...
Тя бе момиче превъзходно,
наивно малко, старомодно...
Един човек с добра душа.
И днес не мога да реша,
какво пред вас да величая!
Бях прероден и станах нов,
От най-голямата любов...
А корист любовта не знае!
О, любовта е чистота,
най-истинската на света!..

Туй бе върха на мойта младост!
Бях много влюбен и щастлив.
Не бях на себе си от радост...
Живота ми бе най-красив!
О, по- не би могло да бъде!
Дори и някъде \"отвъде\",
да изживея още век,
и подмладен от някой лек,
да съм на същите години,
не би могло, да стане пак...
И в тая степен да е чак!
О, радости неповторими!..
Мен всеки ще ме разбере-
аз бях на Седмото небе!

Едно незабравимо лято ,
след като дойде любовта!
Получих всичко многократно,
по върховете на света!
За всеки който много страда,
постигнатото е награда..
Със много срещи в Първомай,
създадохме си своя Рай!
А любовта бе сто карата.
Изгаряше ни като плам!
Дали бе само с нас, не знам?!
Тя бе над всичко свято, свята!..
Тя бе Далила аз Самсон,
ний я възкачихме на трон!

9 През юни петдесет и пета,
отидох във Димитровград,
и влязох в бащината чета,
да дам в бюджета своя клад...
И аз със потната си риза,
заправих свой социализъм!..
До ТА-а във барака спях.
Кикотех се във нервен смях...
Там бяха все пишкан момчета.
Дошли да вземат някой лев.
А не тук да си правят кеф,
със тая работа проклета...
Те всяка вечер с глътка ром,
забравяха за своя дом.

Строяхме някаква антика,
от стари релси и чакъл...
Не бяхме с мисия велика,
затуй живота ни бе зъл!
Не бяхме тук за \"ала-бала\",
нас нуждата ни бе събрала...
Не можеш да си правиш кеф,
когато в джоба нямаш лев...
Живеехме почти по скотски;
варяхме всеки ден фасул;
завивахме се с конски чул...
Третираха ни идиотски!
От всичко туй бях наранен,
Това бе робски труд за мен.

Аз бях на дъното за малко...
Баща ми как ли е търпял?!
Той бе съвременен хидалго,
сплетните низки надживял...
Не бе пробивен, да се врежда,
но имаше във мен надежда...
Аз бях заветната му цел...
О, на буксир той бе ме взел!
Пред никого не се оплака!
Не каза туй, че му тежи!
На мойта съвест ще лежи.
И възмездяване ме чака.
Но за жалост и до днес,
аз нямал съм такава чест!

О, този зрял социализъм,
направи и от мен парцал!..
От зъбите му ти излизаш,
със благодарност, че си цял!
И си оставен край софрата.
Покланяш му се за трохата,
която все пак ти е дал...
Че просто си останал цял!
Че другите и това нямат,
и са оръфани докрай...
О, Боже, по-добре си трай!
Но радостта не е голяма!
Какво, че ти, човека бял,
в \"Сюрвайвара \"си оскотял!

Аз винаги съм добродушен.
Отровни гъби не съм ял.
По-скоро в себе си бях сгушен,
и затова съм оцелял!
Не се оставях да ме жалят,
пред стоя не щях да ме хвалят..
На песа не подавах пръст.
Не съм се надял и за мъст....
Но тук Балканите остават,
на Азиатския си път.
Те няма никога да спрат,
до дупка да си отмъщават!
И по тоз дивашки нрав,
те после търсят крив и прав!..

И селския социализъм,
не беше кой знай колко прав.
И както виждаш, тъй излиза,
ти искаш само да си здрав!
И колкото да е противно,
ти все се правиш на наивен,
размахваш празната торба!..
И хвърляш всичко зад гърба!...
Със всички викаш вдъхновено...
О, иде ти да закрещиш,
Живота ти не е престиж
Ядосваш му се до червно!..
И все те поучават, с пръст!
Да носиш само своя кръст!

　
Оставена бе мама в село.
На текезето, във залог...
Тя носеше Съдбата смело,
осъдена на дълъг срок!
Доде добитъка изкара,
да го нахрани със попара,
и на прасето да даде,
да сготви, баба да яде,
и на сестра ми да сервира...
Да вземе своята торба,
и с \"дневката\" си на гърба,
по цял ден в къра да не спира
И вместо с песни с женски рев,
да изкара някой лев...

Докато ученето свърша,
не бе година нито две,
стараха се да ни прекършат,
надеждата в калта да спре!
Щом свърших, баба ми почина.
И те намериха причина,
да ни подложат своя крак...
И взеха къщата ни, чак!!!
И номерът им мръсен мина,
убиха ни със хляб и сол...
Туй беше гаден произвол!
Моя дом, стана градина!
Нахълтаха у нас със взлом!---
И ни оставиха без дом!.-------------------------------10.02.2012------------------------