Липсват ми вълните…
И облаците – буреносни,
които отмъкваха съня ми…
за да тичаме по пясъка –
невинни и боси…
Луната мълчаливо сплиташе венци
от сребристи сънливи лъчи…
Сега е тишина – плътна, осезаема…
Снимката от рамката мълчи,
навяваща спомени отминали…
Липсва ми морето…
Дори от онзи ден, когато бе свирепо…
И вятърът блъскаше вратите
и немирно се заиграваше с косите ни…
Свободата ни държеше за ръка,
а ние извайвахме пътеки из своята съдба…
После пътищата ни се разделиха…
Вълните следите ни изтриха…
Търсихме се - неуморно,
припомняхме си мечтите,
в които бяхме неразделни…
Ден- два… и годината отмина.
Аз продължих напред, ти за някъде замина…
Само спомените ми лудешки
днес ме потапят в нашите срещи…
И очите ти – морско сини,
ме карат да забравя отминалите ни години…
И ме карат да копнея…
да те видя, да те докосна,
да се отразя във тях… както някога преди…
Някога – когато бяхме млади и влюбени…
Сега е сън… просто сън…
И когато те сънувам,
сълзите си едва прикривам…
Липсва ми… морето…
което се превърна в стенание след нас…
и което оглушително крещи в спомените ми…
с вълните и със красотата си…
Липсва ми… морето, което виждах в очите ти…
и което отмъкваше съня ми…
и ме караше да те следвам в мрака…
малка, невинна, босонога…
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me