Посветено!
Бъди, ми! Нека, да те има,
че целият ми свят си, ти!
В дъха си, утринен, те взимам,
с разцъфнали след теб липи.
И с не разпъпил тънък мирис,
на рози, люляци, треви…
И със сълза от вишнев ирис,
изгряла във очите ми…
Във пътя пясъчен, в пустиня,
най-жарко слънце – ти, бъди.
Ще зная, там - и че те има,
в оазис - с живите води.
Бъди, ми - бурята в морето,
в светкавиците – ти, гори.
Тъма разкъсвай ти в небето,
със светлина - от сто дъги.
Бъди, ми - океана, дето,
стихии сам ще отболи.
Бъди, ми - облаче, което
живително ще ме дари.
И в пътя - днешният, към тебе,
посока утрешна бъди.
Вълна - разпенила бял гребен,
в кръвта ми утрешна стани.
Бъди, ми – мирис, не мирисан…
Бъди, ми - слънчевият пик…
Дъха ми - във пустиня вписан…
На две пустини - слисан вик…
Бъди - във всичко! В мен, любима!
Пожар, бъди - да ме гори!
Когато - в този свят, те има,
си струва - всичко да боли…
Бъди!... Дори, когато вече,
ще съм прегърнал сетен стон,
и ще съм толкова далечен,
мираж един след вихрогон…
Бъди!... А аз последно моля -
последният ми дъх вземи!
И подир сетната ми воля,
доде се върна – все, бъди!
Завърна ли се пак - бъди ми,
не стигнал, за кръвта ми зов...
Любов - за още сто години,
за друг живот, последващ… Нов.
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me