Морето пееше своята тъжна песен
за един далечен и безлюден бряг,
как веднъж през златна есен
до лодката стоял моряк.

Той мрежи хвърлял във морето
и благославял улова голям.
Болка тежка таял във сърцето
и се чувствал самотен и сам.

Имал някога любима-
същински ангел тя била.
Със хубост несравнима
дарявала го с любовта.

Веднъж тръгнал моряка-
дълга моряшки го зовял.
Оставил любимата да чака
с много мъка и печал.

Сбогували се тъжно на раздяла.
Той подарил и кърпичка една.
А тя в сълзи се напоила цяла
и милата му махала с ръка.

Тръгнал моряка с очи насълзени
по безкрайното синьо море
през морски стихии и бури големи,
през необятни и безлюдни брегове.

Минало време, а неговата мила
гаснела и вехнела с часове.
От незнайна болест се е стопила
и кърпичката стискала в ръце.

Затворила очи без да дочака
своя моряк през дългата зима
и като светулка угаснала в мрака
със свойта кърпичка любима.

Върнал се моряка и дълго чакал
на брега своето момиче нежно.
На гроба и той дълго плакал
и страдал по нея безутешно.

И така до днес моряка...
в скръб минават му дните.
Самотната лодка на брега го чака
и тъжна песен му пеят вълните.