Често се връщам назад в тишината.

Стъпки ме водят към нашата пейка.

Милваш ме с нежния креп на листата.

Стоплен духът ми сияещо грее.

Щом заговориш, аз жадно те слушам.

Времето тича по дневната писта.

Моята реч пак сладни като круша.

Светли вълни от възторг в нас се плискат.

Дълга целувка, нелепа раздяла.

Облачни лебеди плуват в очите ни.

Тръгваме призрачно с тебе по залез.

В сънна прегръдка да слеем съдбите си...

Често се връщам назад в тишината.

Стадо елени се спира у мене

видя ли в нашия син онзи вятър,

с който летяхме със теб окрилени.

Радостина Драгоева

28 май 2012 г.