Пак закъснях за своята победа...

Уж честват мен, а късно съм отишъл –
след гостите, след речите...
Последен
и може би – защо пък не? – излишен...

По масите – разляти чаши вино,
на пода – шепи стъпкани конфети,
висят разкъсаните серпентини,
оркестър няма,
лампите не светят...
И всичко е изядено отдавна,
а тостовете – вече отзвучали.

Дали са били речите забавни,
дали съм липсвал някому?
Едва ли...

До грам, до капка всичко е изпито...
Изпито е, ала не е платено!
Дали за мене някой тук е питал?
Дали са се досетили за мене?

Щом дойде да се плаща – ще се сетят:
нали празнуват моята победа...
Оркестър няма, лампите не светят,
луната остророга свети бледа.

Висят разкъсаните серпентини.
Пропуснах пак поредната победа.
Не искам тостове,
не искам вино,
но как можах да се явя последен?

Как другите успяват да са точни,
как не пропускат никога банкета,
как идват вкупом час преди да почне
и си отиват, свърши ли мезето.

Часовниците си с какво сверяват –
по “Хоризонт” ли “Точно време” слушат?
Как не избързват и не закъсняват?
Как всеки ден държат мига за гушата?

Как тъй прецизно могат да избират
кога е време да прекрачат прага,
кога да спрат, кога – да аплодират,
кога – в мига последен – да избягат?

Часовници ли носят във сърцата,
ловят ли с тях сигналите нечути,
или живеят, взрени в циферблата
и дебнат отлетелите минути?

А моят?
Мигър моят изостава?
Не – верен е, пружината – навита!
Часовникът е точен.
Закъснявам,
защото го сверявам по звездите?

Той сочи моето най-точно време.
И може да пристигам все последен,
но те празнуват, дявол да го вземе,
не своята,
а моята победа!