Резки на длани-улиците се преплитат

и  като нас по тях колите следват

посоката до набелязаната цел.

Но ние се зареждаме със обич,

която и след нас е без предел.

Но ние и пеша, и зад волана

не спираме, защото мисълта

тъй гъвкава, подвижна, необятна

ни кара да засаждаме цветя,

които да останат щом ни няма,

с които да надскочим този свят.

А вътрешните преболяли рани

духа ни жив с кръвта да извисят.

Цветята със цъфтежа си се кичат-

създадени от нас добри деца.

Но колко са наистина различни

със своята отделна красота,

която е отвътре, но е зрима.

И с нея преживяваме и зими,

и сухите, изгарящи лета.

 21 юли 2012 г.

Радостина Драгоева