Неспокоен звън на китара в самотата на златната ръж ме привиква със сластна омая, да танцувам под летния дъжд. Ще обгърна своята сянка, ще валсирам със жадни нозе, ще разбудя живота от дрямка, ще се превърна в малко дете. Ще погаля звездите със длани, ще разкъсам страшния мрак и скрити в душата ми рани, ще зараснат под дъждовния хлад. Но ето - музиката стихва и блесва утринна роса, а денят жално пак ми се усмихва, че отново... и пак... съм сама... 
<div>&nbsp;</div>
 
<div>(Ана Тодорова)</div>

uFeel.me

НОСТАЛГИЯ