Красотата, до болка ранена,
се откриваше с мъка едва.
Сякаш от страх притаена
се показваше вечер, след два:
светулки, танцуващи в тъмното
под ритъма тих на щурче
и рими, изкачващи стръмното
към нечии човешки ръце.
Във улични лампи луната
се мушкаше тайно във три
да огрее картина позната
на изкуство, което не спи.
То разбужда павета заспали
и посипва със цвят сивотата,
оцветява тъги и провали
и прави любов с красотата.
То танцува със глухите къщи
и бърше с дланта си сълзи.
Изчезва и тихо се връща...
То, изкуството, нивга не спи.
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me