\"Когато Мохамед не отива при планината,планината отива при Мохамед.\"
                                                         /поговорка/  
   
        Живял на света един мъж на име Мохамед. Бил умен, работлив и красив човек. От сутрин до вечер все работел-орял, сеял, жънал нивите, дърва сечал, добитък пасял, но не за себе си го правел, а за хората. Дори им строял къщи от дърво и камък. От всичко разбирал и всичко вършел сам. Имал една голяма мечта. В далечината пред погледа му все се виждала една планина - през лятото в зелено, а през зимата-покрита със сняг. Мечтата на Мохамед била да отиде при планината, да се изкачи на върха й и оттам да види света. Да, ама от много работа, все не му оставало време. Затова всеки ден поглеждал към нея и въздишал.
       Един ден станало чудо-планината сама дошла при него. Показала му горите и поляните си с дърветата и цветята. наоколо ухаело на свежест и чистота. Чуруликали птички, жужели пчели. Дърветата цъфтяли, разлиствали се, пожълтявали и вятърът танцувал с листата им, но Мохамед, погълнат от работота си, не забелязал красотата на планината. Тя се натъжила и си тръгнала.
       Минало време. Човекът отново започнал да въздиша по планината, но пак не намерил време да отиде при нея. За втори път станало чудо и планината пак се появила пред него. Този път тя му показала водите си: бистри руйни поточета, чисти като като сълза реки, пълни с риба; красиви живописни водопади; снежни върхове, които се топяли през пролетта и напоявали горите и тревите. Било много красиво, но Мохамед, погълнат от работата си пак не обърнал внимание на планината и прелестите й. Натъжила се тя и отново се върнала там, откъдето дошла.
       Минало доста време. Мохамед отновао затъгувал за планината. Поглеждал я по няколко пъти на ден и въздишал. Все искал да се изкачи на върха й и да види света. За трети път тръгнала планината при Мохамед, но този път много се изтощила от пътя. Искала да му покаже голите си чукари и полезните изкопаеми. Недрата й били пълни с въглища, злато, сребро, мед, олово и какво ли не още, но докато стигнала, се разпаднала на купчина малки и големи камъни. Мохамед се чудел какво да прави, защото пътят му бил препречен. Можел да се изкачи върху камъните, да се удари по гърдите и да извика:”Ура! Победих тази твърдина”, нищо че тя сама рухнала. Бил силен и можел да разчисти камъните и да измете след тях. Отново се замислил. Казал си:
      - От тези камъни мога да си построя една голяма като палат къща.... Или не - мога да построя храм на боговете, за да бъдат милостиви… А може да прекарам голям мост през реката, за да минават хората и животните… Или пък – да изградя голяма чешма, за да утоля жаждата на пътниците, които спират тука… Ама, какъв съм и аз? Та то има толкова камъни от тази планина, че аз мога да направя всичко – и къща като палат, и храм за боговете, и мост през реката, и чешма край пътя…
      Замечтал се  Мохамед как ще изглежда всичко това, но докато се обърне  и запретне ръкави, за да се залови за работа, дошли много хора и разграбили камъните. Някои ги сложили на къщите си, други – на оградите, трети – на кладенците, четвърти си направили пътеки по дворовете. Мохамед се огледал. На пътя край него се търкаляло само едно малко камъче. Взел го той и го огледал добре. После с нож, чук, длето, пила и шило направил от камъчето едно звънче. Пробил му дупка,  вързал му здрав конец, сложил му кукичка и го окачил на ухото си като обица - да дрънка и да му напомня за пропиляната мечта да се изкачи на върха на планината, за да види света.

 Рая Вид, 25.10.2008