/ странички в кошче за душевни отпадъци/
-Слънчице, прочети ми стихото си - искам да го чуя от теб. - помоли я той.
-Наистина ли искаш, мило? - тя го погледна смутена и прочисти гърлото си. - Нежно чувство изпълва гърдите ми....
– Така ли, мила? - той плъзна език в гънката между гърдите й.
Тръпки запълзяха по сгорещената й кожа.
-Мило, моля те....
-За какво ме молиш, Слънчице? Продължѝ да четеш, любов моя.
-...и... горя.... във нежен огън.... - шепотът й едва се чуваше, защото той беше променил обекта на интереса си. Езикът му бележеше с огнена диря пътя си по бедрото й.
- Харесва ли ти Моята поезия, скъпа? - огнената диря мъчително бавно се прокрадваше към вътрешната му страна. - Може ли да се отмерва и римува с твоето удоволствие?
Тялото й гореше. Нервите й се огъваха в невъзможни форми. Мислите й отлетяха. Сърцето й примираше. А в умът й вилнееше пустота, в която разгръщаше цвят усещането, че е желана, но не и обичана жена. Въпреки че не я обичаше, я беше впримчил като някое животно в капан. Беше уловена в капан - принадлежеше на мъж, който не я обичаше.Това беше най-ужасното нещо, което можеше да сполети една жена.Тя беше поробена от собственото си сърце.
-Толкова те обичам, мило! - прошепна тя и се понесе в мекотата на светлинно езеро, изпълнено с милиони трепкащи звезди.
Денят, в който разцъфтя цветето на знанието й, беше белязан като Ден на нейното пробуждане. Всичките й страхове и опасения щяха да се сбъднат.....
/Дати и имена на хора умишлено не са написани/